Относно заплащанията в занаята

Когато настъпиха промените в България и аз бях само на 7  всички започнаха да бягат от страната. През годините минахме през редица кризи и сега, когато сме страна-член на НАТО и Европейския съюз отново се надигна духовита (според някои) идея за Терминал 1 и Терминал 2.

Преди време имах честта да водя лекция на Startup Blagoevgrad. На същото събитие  имаше лекция и Христо Попов, който направи една от най-впечатляващите презентации, които някога съм гледал/слушал. (Можете да я гледате тук)

Той даде един много интересен пример за начина, по който работи мозъка на предприемача: ”Аз много често ходя на фитнес. В общи линии всеки ден ходя на фитнес. И преди известно време, в банята на фитнеса душа срещу мен беше развален. Аз гледах хората как реагират. Влиза едно момче, пусна душа, видя, че не работи и се премести в съседната кабинка. Влезе друго момче, пусна душа, видя, че не работи и се премести в съседната кабинка. Накрая влезе един младеж, пусна душа, той пак не работеше. Той само си вдигна ръката, изправи това нещо, душа проработи и той остана там. Ето това е мозъкът на предприемача. И това не се учи. Това или го имаш, или си роден с него, или го нямаш.”

Когато избирате Терминал 1 или 2, държава 1 или държава 2, Европа или Америка, вие просто сменяте кабинките, в които се къпете. Нещо дребно не е наред, но вие нямате воля да го поправите. Прекалено трудно е. Може да отнеме време, може да ви коства  нерви, може да се поизцапате, дори да си навехнете нежните пръстенца… Това не е като за вас – вие избирате лесното. Отивате някъде, където нещата вече са поправени. А когато там се сговнят, ще смените кабинката с друга – все тая е дали кабинката се казва  България, Испания, Англия, САЩ или Германия. За вас е все едно – важното е, когато пуснете кранчето, водата да потича без да правите усилия.

Не мога да сравнявам държавата с наработещия душ ли? Защо? В държавата единственото нещо, което не работи, са хората – неоспорим факт.

Причината нещо да не е в ред, не е липсата на закони – имаме си прекрасни закони. Причината е единствено в хората – в мен, във вас, в съседа ви, в детето ви, в баба ви. И сега ще ви докажа това.

Когато нещо не е наред в нормалните държави, гражданите взимат инициативата – сигнализират компетентните органи и проблемът се решава.

Пример: В САЩ, ако се разхождате и разглеждате  къщите в читав квартал, винаги ще се намери буден гражданин, който да сигнализира, че има съмнително поведение в района и не след дълго патрулка ще ви намери и провери най-любезно. Така хората се пазят от престъпниците.

Пример: Когато нередовен пътник се качи в градския транспорт в Италия,  Австрия или  Франция, той  веднага привлича вниманието на останалите пътници, които, макар и да не се впускат в конфликт (поради доброто си възпитание,) демонстрират несъгласието си със ситуацията. А когато  нередовен пътник бива глобен от контрольора,  никой в превозното средство  не го  защитава.

Във всяка една държава, когато има нещо нередно, хората звънят на съответните телефонни номера, за да сигнализират с идеята, че правят нещо добро за обществото, в което живеят и за средата, в която ще живеят те и техните деца. Те не го правят, за да предпазят конкретно своя дом, своето дете, своята собственост или заради някаква изгода. Те го правят за общото благо.

Е, започнахте ли да разбирате какво ни различава от тези “нормални държави”? Не държавата, а доброто възпитание на хората, живеещи в нея. Грижата за ближния. Грижата и отговорността към обществото, в което живеем. Независимо дали сме в София, Перник, Чепинци или Вашингтон – отговорността, която имаме към обществото ни е една и съща. И не става дума за патриотизъм, а за морал, етика и житейски ценности.

У нас сякаш всеки чака другия да свърши работата. Попитайте себе си или някой около вас,  кога за последен път направи нещо за общото благо,  без да има личен интерес от резултата?

Само за миналата година съм подавал десетки сигнали на  тел. 112 за пожари около магистрала Тракия. Магистрала, по която всеки ден минават хиляди коли. Как мислите – дали някой се беше обадил преди мен? Отговорът е колкото ясен, толкова и отчайващ. От няколко хиляди коли, които са минали през облак дим от пожара наблизо, нито един не си е направил труда да сигнализира пожарната,  защото е сигурен, че някой друг ще го направи, защото той си мисли предимно за терминал 1 или 2 и не му дреме какво ще стане тук. Когато наводненията потопят Лондон,  той няма да помогне на никой, освен на собствения си заник да напусне къщата и да хване първия полет към следващата дестинация. Когато там се случи нещо друго,  той вече знае – терминал 1, 2, 3, 4 и така до безкрайност. Защото е по-лесно да бягаме от отговорността, отколкото да се изправим срещу нея. По-лесно е да бягаме и винаги “държавата” да ни е виновна за това, че се чувстваме недоволни.

А всъщност недоволството на цял един народ идва от друго – от това, че всички ние вътрешно осъзнаваме кое е правилно и кое не е, но все още много от нас живеят под робството на собствения си егоистичен страх, който някак си ни успокоява, че някой ден, някой друг ще поеме вината, той ще оправи нещата вместо вас, някой ден всичко ще е наред, някой ден, но не точно днес, не тук, не сега… не и ние…

Довиждане пътници! Ако за вас терминалите са начин на живот, то няма държава или народ, който да има нужда от вас. Не сте полезни нито тук, нито където и да се закрепите, за да паразитирате до следващото си преселение.

Така че – пътувайте –  пък ние ще се опитаме да оправим света и без вас.