ВЪРХОВЕН АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД
РЕШЕНИЕ № 8660 от 17 юни 2013 г.
по административно дело № 10332 от 2012 г.
Върховният административен съд в състав: председател: Надежда Джелепова, и членове: Светлана Йонкова, Таня Радкова, с участието на секретар-протоколиста Михаела Цветкова разгледа административно дело № 10332 по описа за 2012 г. на Върховния административен съд – тричленен състав, докладвано от Надежда Джелепова
Производството е по реда на чл. 185 и сл. от Административнопроцесуал ния кодекс (АПК).
Образувано е по жалба на Теодора Георгиева Георгиева-Дачева срещу разпоредбата на чл. 3, ал. 1, изречение последно от Наредбата за общественото осигуряване на самоосигуряващите се лица, българските граждани на работа в чужбина и морските лица (НООСЛБГРЧМЛ, наредбата), приета с ПМС № 30 от 2000 г. (обн., ДВ, бр. 21 от 2000 г.; последно изм., бр. 33 от 2013 г.).
В жалбата се поддържат оплаквания за нищожност и незаконосъобразност на подзаконовия нормативен акт в оспорената му част поради липсата на компетентност, противоречие с материалния закон и несъответствие с целта на закона.
Ответникът по жалбата – Министерският съвет чрез своя пълномощник, счита жалбата за неоснователна поради законосъобразност на наредбата.
Заинтересованата страна – Националният осигурителен институт, намира за неоснователна подадената жалба.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение, че оспорената разпоредба на подзаконовия административен акт е нищожна.
Жалбата е подадена от надлежна страна по чл. 186, ал. 1 АПК и е процесуално допустима. Съгласно правилото на посочената норма право да оспорват подзаконов нормативен акт имат гражданите, организациите и органите, чиито права, свободи или законни интереси са засегнати от него или за които той поражда задължения. В този смисъл е и Решение № 5 от 17 април 2007 г. на Конституционния съд на Република България по конст. д. № 11 от 2006 г., съгласно което във всички случаи, когато гражданите атакуват индивидуални, общи или нормативни административни актове, те трябва да докажат пред компетентния съд, че е налице засягане на техни права или законни интереси. В случая жалбоподателката обосновава правния си интерес с това, че с оспорената от нея наредба е определен редът за осигуряване на самоосигуряващите се лица, на лицата, работещи без трудово правоотношение или служебно правоотношение, на лицата по чл. 4, ал. 7, 8 и 9 и на лицата, изпратени на работа в чужбина от български работодател или с посредничество на българска организация. Жалбоподателката Теодора Георгиева Георгиева-Дачева е адвокат – самоосигуряващо се лице. В това си качество тя е длъжна да спазва реда, предвиден с издадената наредба, а това е достатъчно основание да се приеме, че са засегнати нейните права и законни интереси, както и това, че с оспорената си част наредбата поражда за нея задължения.
Разгледана по същество, жалбата е и основателна.
Изричната делегация за издаване на Наредбата за общественото осигуряване на самоосигуряващите се лица, българските граждани на работа в чужбина и морските лица на Министерския съвет се намира в чл. 4, ал. 10 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). Именно тази законова разпоредба определя обхвата на наредбата и обществените отношения, които ще се регулират с нея. Цитираната норма предвижда, че редът за осигуряване на самоосигуряващите се лица, на лицата, работещи без трудово или служебно правоотношение, на лицата по чл. 4, ал. 7, 8 и 9 и на лицата, изпратени на работа в чужбина от български работодател или с посредничество на българска организация, се урежда от Министерския съвет по предложение на Националния осигурителен институт, т. е. става въпрос само и единствено за реда, по който ще се внасят осигурителните вноски – срок за изпълнение, кръг лица, които могат да изпълнят задължението, и т.н. Приложното поле на наредбата, заложено в чл. 4, ал. 10 КСО, изключва определянето на размера на осигурителните вноски. Последното е обект на регулиране от законова разпоредба – чл. 6, ал. 2 КСО, съгласно който доходът, върху който се дължат осигурителни вноски, включва всички възнаграждения, включително начислените и неизплатени или неначислените и други доходи от трудова дейност. Същият текст препраща към друг нормативен акт – Закона за бюджета на държавното обществено осигуряване, в който са регламентирани в абсолютна стойност минималният и максималният осигурителен доход, върху който се определят дължимите вноски. При тълкуване на нормата се налага изводът, че самоосигуряващите се лица следва да внесат осигурителните си вноски върху реално получения осигурителен доход, ако той е в нормативно определените от чл. 6, ал. 2 КСО граници, като в противен случай вноски ще се дължат върху минималния или съответно максималния предвиден размер. С оспорения текст на НООСЛБГРЧМЛ е разпоредено, че ако вноските са внесени след определено число на месеца, за избран осигурителен доход се счита минималният месечен размер на осигурителния доход за самоосигуряващото се лице, определен със Закона за бюджета на държавното обществено осигуряване за съответната година. Тази разпоредба излиза извън приложното поле на наредбата и с нея се определя размерът на вноската на самоосигуряващите се лица в конкретно посочения случай. По този начин пропускането на определен срок е въздигнато от наредбата в основание за определяне на размера на дължимата вноска.
В Кодекса за социално осигуряване не се съдържа изрична делегация правилата относно определяне размера на вноските на самоосигуряващите се лица да бъдат регулирани с подзаконов нормативен акт. Тези обществени отношения се регулират от кодекса, поради което обжалваният текст на наредбата е издаден при превишаване компетентността на органа, което е равнозначно на липса на такава. Министерският съвет е излязъл извън делегираните му съгласно разпоредбата на чл. 4, ал. 10 КСО правомощия, като по този начин е определил размера на вноската за самоосигуряващите се лица. Да прави това, съгласно чл. 6, ал. 2 КСО, е компетентен само титулярят на законодателната власт в Република България – Народното събрание.
С оглед горното наредбата в частта й по чл. 3, ал. 1, изречение последно като постановена извън рамките на компетентността на издателя й ще следва да бъде обявена за нищожна.
По изложените съображения и на основание чл. 193, ал. 1 АПК Върховният административен съд, второ отделение,
РЕШИ:
Обявява за нищожна разпоредбата на чл. 3, ал. 1, изречение последно от Наредбата за общественото осигуряване на самоосигуряващите се лица, българските граждани на работа в чужбина и морските лица на Министерския съвет на Република България.
Решението подлежи на обжалване пред петчленен състав на Върховния административен съд в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.
Решението е оставено в сила с Решение на петчленен състав № 13574 от 17.10.2013 г. по адм. дело № 10451 от 2013 г. по описа на Върховния административен съд.
Председател: Георги Колев
