В действащите Закон за данък върху добавената стойност (ЗДДС) и Правилник за прилагане на закона за данъка върху добавената стойност (ППЗДДС) не са регламентирани документите, които са необходими за доказване статута на получателя - дали той е данъчнозадължено лице или данъчно незадължено лице. Такива доказателства са установени в Регламент за изпълнение (ЕС) № 282/2011 на Съвета от 15 март 2011 г. за установяване на мерки за прилагане на Директива 2006/112/ЕО относно общата система на данъка върху добавената стойност, в сила от 01.07.2011 г. Регламентът е задължителен и се прилага пряко във всички държави-членки, поради което българските дружества, доставчици на брокерски и агентийски услуги във връзка с транспортни услуги следва да се съобразят с правилата, регламентирани в него.
За определяне статута на получателя на услугите като данъчно задължено лице, в регламента са установени доказателствата, които доставчикът следва да получи от получателя. Тези документи са различни в зависимост от това, къде е установен получателя – в Общността или извън нея.
Относно получател на услуги, установен в Общността:
Съгласно член 18, пар.1 от Регламента: освен ако не разполага с информация за противното, доставчикът на услуги може да счита, че получател, установен в Общността, има статут на данъчнозадължено лице:
• когато получателят му е съобщил идентификационния си номер по ДДС и доставчикът получи потвърждение за валидността на този идентификационен номер и за свързаното с него име и адрес в съответствие с член 31 от Регламент (ЕО) № 904/2010 на Съвета от 7 октомври 2010 г. относно административното сътрудничество и борбата с измамите в областта на данъка върху добавената стойност.
В случаите, когато някоя от държавите членки при VIES - валидация не потвърждават име и адрес, от получателя следва да се изисква допълнително удостоверение за регистрацията му за целите на ДДС, от което безспорно да е видно, че този ДДС номер се свързва с името на клиента. С член 31 от Регламент (ЕО) № 904/2010 на Съвета, в сила от 1 януари 2012 г., държавите членки се задължават да потвърждават по електронен път името и адреса на лицето, на което е бил издаден идентификационен номер за целите на ДДС, при което ще отпадне необходимостта от изискване от получателя на допълнително удостоверение за регистрацията му за целите на ДДС.
• когато получателят все още не е получил идентификационен номер по ДДС, но информира доставчика, че е подал заявление за такъв и доставчикът се сдобива с каквото и да е друго доказателство за това, че получателят е данъчнозадължено лице или данъчно незадължено юридическо лице, което е задължено да се регистрира за целите на ДДС, и извърши проверка в разумна степен на точността на информацията, предоставена му от получателя, с помощта на обичайните търговски мерки за сигурност като мерките, свързани с проверките на самоличността и на плащанията.
В аспекта на цитираната норма, друго доказателство, че получателят е данъчнозадължено лице би могло да бъде например идентификационен номер, предоставен на получателя от страната по установяване и използван за идентифициране на данъчнозадължени лица.
Проверка в разумна степен на точността на информацията, предоставена от получателя следва да включва например проверки в публичните регистри, събиране на информация за получателя, установяване на контакт с управителите или с други лица с ръководни функции на получателя и др. Степента на задълбоченост на проверката е в зависимост от характера на търговските взаимоотношения между страните по сделката – дали същите са с инцидентен или с траен и системен характер.
Съгласно член 18, пар.2 от Регламента, освен ако не разполага с информация за противното, доставчикът на услуги може да счита, че получател, установен в Общността, има статут на данъчно незадължено лице, когато докаже, че този получател не му е съобщил идентификационния си номер по ДДС.
Считаме, че за известните на доставчика обстоятелства относно статута на получателя по доставката може да се съди по разменената между страните по сделката търговска кореспонденция, от която да е видно, че получателят на услугите не му е съобщил идентификационния си номер по ДДС.
Относно получател на услуги, установен извън Общността:
Съгласно член 18, пар.3 от Регламента, освен ако не разполага с информация за противното, доставчикът на услуги може да счита, че получател, установен извън Общността, има статут на данъчнозадължено лице:
• ако получи от получателя удостоверение, издадено от компетентния данъчен орган на получателя, в потвърждение на факта, че получателят извършва стопанска дейност, с цел да му се предостави възможност да получи възстановяване на ДДС по силата на Директива 86/560/ЕИО на Съвета от 17 ноември 1986 г. относно хармонизиране на законодателствата на държавите-членки в областта на данъците върху оборота — правила за възстановяване на данъка върху добавената стойност на данъчнозадължени лица, които не са установени на територията на Общността
• когато получателят не разполага с това удостоверение, ако доставчикът разполага с идентификационния номер по ДДС или подобен номер, изпълняващ същата функция, предоставен на получателя от страната по установяване и използван за идентифициране на данъчнозадължени лица или с всяко друго доказателство за това, че получателят е данъчнозадължено лице и ако доставчикът извърши проверка в разумна степен на точността на информацията, предоставена му от получателя, с помощта на обичайните търговски мерки за сигурност като мерките, свързани с проверките на самоличността и на плащанията.
В случай, че доставчикът разполага с удостоверение, издадено от компетентния данъчен орган на получателя, в потвърждение на факта, че получателят извършва стопанска дейност, независимо, че същият не притежава идентификационен номер за целите на ДДС или друг подобен данък, следва да се приеме, че получателят е данъчнозадължено лице, разбира се след проверка на точността на информацията, предоставена му от получателя.
Съгласно чл. 25 от Регламента, за прилагане на правилата относно мястото на доставка на услугите се вземат предвид само обстоятелствата, съществуващи в момента на данъчното събитие. Последващите промени в използването на получената услуга не засягат определянето на мястото на доставката, ако не съществува никаква практика на злоупотреба.
Видно от цитираната норма като правило удостоверяването на статута на доставчика следва да се извършва към датата на изискуемост на данъка за съответната доставка. Доставчикът сам следва да прецени, с оглед степента на познаване и доверие в контрагента си, дали е разумно да му се довери, (например при системни търговски взаимоотношения) и да допусне удостоверяването на статута му да не се извършва за всяка доставка, доколкото евентуалните неблагоприятни последици (задължаване с данък върху добавената стойност при данъчен контрол и установяване статут на данъчно незадължено лице на получателя) биха били за сметка на доставчика.
Подчертаваме, че Регламентът, освен предвиденото изискване за доказателство, поставя в тежест на доставчика да положи всички необходими усилия в рамките на обичайната търговска практика, за да се увери в статута на получателя по доставката. Считаме, че тези мерки не са универсални за всеки случай, а биха могли да имат различен обхват и задълбоченост предвид различните контрагенти – получатели по доставката, с оглед предходни търговски взаимоотношения с конкретния получател или неговото търговско реноме.
Доколкото способите за удостоверяване на статута на получателя на услугата не са императивно и лимитативно установени в регламента, и доколкото последващият данъчен контрол се извършва на базата на документи, следва да се приеме, че при преценка на това обстоятелство фактическото положение следва да може да бъде установено документално, независимо от способа за това.