НАП: Социално и здравно осигуряване и данъчно облагане на наети лица, полагащи труд само в държава членка по пребиваване

ЗДДФЛ: чл. 37;

Регламент (ЕО) № 987/2009: чл. 21, ал. 1 и 2;

Регламент (ЕО) № 883/2004: чл. 11;

КТ: чл. 62, ал. 3;

Наредба № 5/2002 г.: чл. 1, ал. 1;

ОТНОСНО: Социално и здравно осигуряване и данъчно облагане на наети от българска фирма лица, които ще полагат труд само в държавата-членка по пребиваване

В Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" П постъпи Ваше писмо с вх. № ........./11.09.2019 г., в което е изложена следната фактическа обстановка:

В запитването посочвате, че представляваното от Вас дружество извършва технически, ИТ услуги и поддръжка за клиенти, базирани на територията на страни от Европейския съюз - Испания, Франция, Германия, Холандия и Полша. За тази цел ще наемате работници от различните държави, които ще са местни лица за съответната държава, ще пребивават и ще полагат труда в нея.

Задавате следните въпроси:

1. Ако наетите лица се осигуряват в съответната държава-членка, следва ли да се внасят осигурителни вноски по българското законодателство? Какъв тип договор следва да се сключи между българската фирма и наетите лица?
2. Ако наетите лица не се осигуряват в съответната държава-членка, следва ли да се внасят осигурителни вноски по българското законодателство? Какъв тип договор следва да се сключи между българската фирма и наетите лица?
3. С какви документи се доказва осигурени или неосигурени са наетите лица?
4. Необходимо ли е да се удържа данък при източника и ако да, как следва да се декларира?
5. Какви декларации, свързани с осигуряването на наетите лица, трябва да се подават ежемесечно?

С оглед изложената фактическа обстановка, изразявам следното становище:

По прилагане на осигурителното законодателство

Свободното движение в рамките на Общността е право, гарантирано на трудово активните лица с Договора за създаване на Европейската общност. За да се реализира свободата на движение на заетите и самостоятелно заетите лица са установени правила за координиране на системите за социално осигуряване. Целта е да се предотврати едновременното прилагане на осигурителните законодателства на повече от една държава-членка спрямо трудово-активните лица, които се движат в рамките на Общността, а така също да се избегнат ситуации, при които не се прилага законодателството на нито една от държавите-членки.

Координационни правила са въведени с Регламент (ЕИО) № 1408/71 на Съвета и регламента за неговото прилагане - Регламент (ЕИО) № 574/72. С присъединяването на Република България към Европейския съюз, регламентите за координиране на схеми за социална сигурност имат пряка сила с приоритет пред националното законодателство в случаи на противоречия.

От 1 май 2010 г. са в сила нови регламенти за координация на системите за социална сигурност в ЕС - Регламент (ЕО) № 883/2004 и регламентът за неговото прилагане - Регламент (ЕО) № 987/2009. От същата дата (01.05.2010 г.) се отменят Регламент (ЕИО) № 1408/71 на Съвета и регламентът за неговото прилагане - Регламент (ЕИО) № 574/72.

Регламент (ЕО) № 883/2004 и Регламент (ЕО) № 987/2009 се прилагат на територията на всички държави-членки на ЕС към граждани на държава-членка, лица без гражданство и бежанци, които пребивават в държава-членка, които са или са били подчинени на законодателството на една или повече държави-членки, както и към членовете на техните семейства.

"Определяне на приложимото законодателство" е един от основните принципи, установени с Регламент № 883/2004. Според този принцип, лицата, за които се прилага регламента, са подчинени на законодателството на само една държава-членка (основание чл.11(1) от Регламент № 883/2004).

Основното правило при определяне на приложимото право е, че лицата са подчинени на законодателството на държавата-членка, на чиято територия полагат труда си ("lex loci laboris"). Лицата, осъществяващи дейност като заети или самостоятелно заети в една държава-членка, са подчинени на законодателството на тази държава (чл. 11(3)(а) от Регламент № 883/2004).

За да попаднат в персоналния обхват на Регламент (ЕО) №883/2004 и да възникне ситуация, при която е налице необходимост от определяне на приложимо законодателство според правилата, въведени с Дял II от регламента, гражданите на държава-членка следва да отговарят кумулативно на следните изисквания:

- са (или са били) подчинени на законодателството на една или повече държави-членки;

- наличие спрямо тях на трансгранична ситуация.

Трансгранична ситуация е налице, когато има пресичане на граници между най-малко две държави-членки, които прилагат Регламент (ЕО) №883/2004, от лица, попадащи в персоналния му обхват.

Съгласно изложената фактическа обстановка, в конкретния случай не е налице пресичане на граници между най-малко две държави-членки от посочените в запитването Ви лица, тъй като те ще полагат труд единствено на територията на една държава-членка.

Въпреки това е налице специфична хипотеза на трансгранична ситуация, предопределена от факта, че работодателят е установен на територията на друга държава-членка (България). С оглед на това, лицата попадат в персоналния обхват на Регламент (ЕО) №883/2004 и за тях се определя приложимото законодателство.

Съгласно горецитираните разпоредби от Регламента, ако посочените в запитването Ви лица осъществяват трудова дейност за българския си работодател на територията само на една държава-членка (държавата, в която пребивават), за тях ще е приложимо законодателството за социална сигурност на тази държава.

Важно е да се подчертае, че националното законодателство на компетентната държава-членка се прилага в неговата цялост с всички произтичащи задължения, които освен превеждане на осигурителни вноски могат да включват задължителни регистрации, подаване на данни за лицата и други задължения в зависимост от спецификата на въпросното законодателство.

Работодателите със седалище или място на дейност извън държавата членка, чието законодателство е определено като приложимо спрямо наето от тях лице, изпълняват всички задължения, произтичащи от въпросното законодателство, включително по отношение плащане на задължителните осигурителни вноски, така както ако седалището или мястото им на дейност се намираше в държавата-членка, чието законодателство е определено като приложимо. Работодател, чието място на дейност не е в държавата-членка, чието законодателство се прилага, и заетото лице могат да се договорят последното да изпълнява от свое име задълженията на работодателя по плащането на вноски без да се засягат основните задължения на работодателя. Работодателят изпраща известие за тази договореност на компетентната институция на тази държава-членка (чл. 21(1) и (2)от Регламент №987/2009).

В запитването не е уточнено по законодателството на коя държава ще бъдат наети лицата - по законодателството на РБългария или по законодателството на държавата-членка, в която лицата пребивават и полагат труда си. Ако с лицата бъдат сключени трудови договори по българското законодателство, следва да имате предвид и разпоредбите на чл. 62, ал. 3 от Кодекса на труда (КТ) и на чл. 1, ал. 1 от Наредба № 5 от 29 декември 2002 г. за съдържанието и реда за изпращане на уведомлението по чл. 62, ал. 5 от КТ, съгласно които работодателят следва да уведоми компетентната териториална дирекция на Националната агенция за приходите (ТД на НАП) за сключване, изменение или прекратяване на трудовите договори, като изпраща уведомление (приложение № 1).

Следователно, ако за приложимо бъде определено осигурителното законодателство на друга държава-членка, работодателят със седалище в България няма задължения да внася осигурителни вноски и да подава декларации в България, касаещи осигуряването на наетите лица. Ще има задължение да подаде уведомление (приложение № 1) по реда на Наредба № 5 от 29 декември 2002 г. само ако с лицата са сключени трудови договори по българското законодателство.

Когато за приложимо е определено законодателството на друга държава-членка, обстоятелството дали едно лице е осигурено или не и с какъв документ се доказва е предмет на съответното приложимо законодателство.

Обръщам Ви внимание, че въпросът относно какъв тип договор трябва да се сключи между представляваната от Вас фирма и наетите лица не е от компетентността на Националната агенция за приходите (НАП). НАП е компетентна да предоставя становища само по прилагане на данъчното и осигурителното законодателство, но не и по въпроси, свързани с тълкуване и прилагане на разпоредби от други нормативни актове.

По прилагане на данъчното законодателство

Облагането с окончателен данък в Закона за данъците върху доходите на физическите лица (ЗДДФЛ) е предвидено за чуждестранните физически лица (ЧФЛ) за получените от тях доходи, изрично посочени в нормата на чл. 37 от ЗДДФЛ, които са от източник в България, когато не са реализирани чрез определена база в страната, както и за доходите посочени в чл. 38 от същия закон.

Водещо за данъчното облагане на чуждестранните физически лица съгласно ЗДДФЛ е придобитият доход да е от източник в Република България. В чл. 8 от закона изрично са посочени доходите от източници в страната.

За да се изрази становище дали определен доход, изплатен на ЧФЛ, подлежи на облагане с окончателен данък, трябва да се посочи видът на дохода и правоотношението между платеца и получателя, по което е възникнал.

В подаденото запитване не сте посочили какъв вид договор ще сключите с посочените лица. След сключване на конкретен договор или споразумение и др. между Вас и лицата, въз основа на възникналото правоотношение, следва да се проследят относимите законови норми съгласно българското законодателство. Необходимо е също така да се съобразят нормите на Спогодбата за избягване на двойното данъчно облагане (СИДДО) с конкретната държава. Едва тогава ще може да се отговори дължи ли се данък от тези лица по ЗДДФЛ или не.

Настоящото становище е принципно и е въз основа на изложената в запитването фактическа обстановка. В случаите, когато в производство, възложено по реда на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК) се установи фактическа обстановка различна от посочената, Вие не може да се позовавате на разпоредбата на чл. 17, ал. 3 от ДОПК.