|
Изх. №ЕВ-32-22-2020#2 02.12.2025 г. чл. 10, ал. 2 от КСО чл. 39, ал. 2 от ЗЗО чл. 40, ал. 1, т. 1 от ЗЗО чл. 40, ал. 5 от ЗЗО |
В дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" .... е постъпило Ваше писмено запитване, прието с вх. №ЕВ-32-22-2020/14.11.2025 г., относно прилагането на разпоредбите наЗакона за здравно осигуряване (ЗЗО).
В запитването е изложена следната фактическа обстановка:
Работник на дружеството безпричинно е престанал да се явява на работа през 2022 г., поради което е издадена заповед за прекратяване на трудовия му договор. Лицето оспорва уволнението и е завело гражданско дело, като твърди, че заповедта за прекратяване не му е връчена. В тази връзка работодателят е заличил подаденото уведомление за прекратяване на трудовия договор и до настоящия момент той не е прекратен. Работникът не се е явявал на работа от 2022 г. до настоящия момент. От страна на работодателя отсъствията са оформени като самоотлъчки. Допълнително в телефонен разговор е уточнено, че към момента гражданското дело не е приключило и лицето не е възстановено от съда.
От страна на дружеството е направено допълнително пояснение, изпратено по електронна поща, в което е посочено конкретното лице, за което се отнася казуса. При направена проверка в информационната база на НАП се установи, че по отношение на работника, за разглеждания период, от страна на работодателя са начислявани и внасяни вноски за здравно осигуряване. В телефонен разговор е уточнено, че лицето не е имало начислено възнаграждение, от което да се удържат тези вноски, нито ги е предоставило на работодателя за своя сметка.
Във връзка с изложената фактическа обстановка е поставен следният въпрос:
Следва ли работодателят да внася здравноосигурителни вноски за работника за времето на безпричинно отсъствие от работа, предвид обстоятелството, че трудовият договор не е прекратен, но лицето няма отработени дни и начислено трудово възнаграждение, от което да бъдат удържани здравноосигурителни вноски?
Предвид описаната фактическа обстановка, поставения въпрос и относимата нормативна уредба, изразявам следното становище:
Понятието "самоотлъчка" е наложил се в практиката термин за неразрешено и без уважителни причини неявяване на работника или служителя на работа през определен период от работното му време.
Според чл. 242 от Кодекса на труда(КТ) положеният труд по трудово правоотношение е възмезден. Трудовото възнаграждение представлява насрещната престация от работодателя срещу предоставяне на работна сила. Работодателят е длъжен, в установените срокове съгласно чл. 128 от КТ, да начислява във ведомости за заплати трудовите възнаграждения на работниците и служителите за положения от тях труд, както и да плаща уговореното трудово възнаграждение за извършената работа.
От горното следва, че в хипотезата, при която работник или служител не е осъществявал трудова дейност и/или не е бил в платен отпуск, не е предвидено изплащане на трудово възнаграждение.
Полагането на труд е основополагащо за държавното обществено осигуряване (ДОО) и като основен принцип е изведено в чл. 10, ал. 1 от КСО, според който осигуряването възниква от деня, в който лицата започват да упражняват трудова дейност по чл. 4, или чл. 4а, ал. 1 от КСО и за който са внесени или дължими осигурителни вноски и продължава до прекратяването й. Съгласно чл. 10, ал. 2 от КСО осигуряването се прекъсва през периодите, които не се зачитат за осигурителен стаж, независимо че дейността по чл. 4 или чл. 4а, ал. 1 не е прекратена. Такива са и случаите на безпричинно отсъствие от работа, т.нар. "самоотлъчка".
Съгласно изложената фактическа обстановка запитването се отнася за работник на дружеството, който е лице по чл. 4, ал. 1, т. 1 от КСО.
Съгласно чл. 40, ал. 1, т. 1 от ЗЗО, здравноосигурителната вноска за лицата по чл. 4, ал. 1 от КСО се определя върху дохода, върху който се дължат вноски за ДОО, определен съгласно КСО. Видно от горецитираните разпоредби, в случаите на безпричинно отсъствие от работа лицето не подлежи на здравно осигуряване по реда на чл. 40, ал. 1, т. 1 от ЗЗО, тъй като по отношение на лицето няма начислен доход и не се дължат вноски за ДОО.
В ЗЗО не е установено задължение за работодателя да внася осигурителни вноски за времето, в което работник не се е явил на работа поради самоотлъчка. Има разпоредби, които регламентират случаите на неплатен отпуск, какъвто в настоящия случай не е налице.
При подаване на данните по чл. 5, ал. 4, т. 1 от КСО (декларация образец №1 - приложение №1 към чл. 2, ал. 1 от Наредба №Н-13/17.12.2019 г.) за работник или служител, който не е отработил всички работни дни в месеца поради самоотлъчка, предвид на това, че осигурителният стаж се прекъсва, задължително се правят записвания в т. 15 "Последен ден в осигуряване". Дните в самоотлъчка, които са дни без осигурителен стаж, не следва да се включват в съответните позиции на т. 16 "Дни в осигуряване - общо".
Съгласно чл. 39, ал. 2 от ЗЗО, лицата, които имат задължението да внасят осигурителни вноски, подават декларации за сумите за дължимите осигурителни вноски за здравно осигуряване по нормативно определения ред. При положение че работникът безпричинно не се е явявал на работа през целия календарен месец, работодателят няма задължение да внася осигурителни вноски, следователно няма основание да подава декларация образец №1 за съответния месец.
В случай че за периодите на самоотлъчка лицето не е осигурено на друго основание по реда на чл. 40, ал. 1, ал. 2 или ал. 3 от ЗЗО, то дължи здравноосигурителни вноски за своя сметка по реда на чл. 40, ал. 5 от ЗЗО, които следва внесе лично.
Настоящото становище е принципно и е въз основа на изложената в запитването фактическа обстановка и приложимата нормативна уредба към датата на изготвянето му. В случаите на последващи изменения в приложимата нормативна уредба, както и когато в производство, възложено по реда на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс(ДОПК), се установи фактическа обстановка различна от посочената, Вие не може да се позовавате на разпоредбата на чл. 17, ал. 3 от ДОПК.
В запитването е поставен въпрос относно прилагането на разпоредбите на Закона за здравно осигуряване (ЗЗО) при следната фактическа обстановка:
Работник на дружеството безпричинно е престанал да се явява на работа през 2022 г., поради което е издадена заповед за прекратяване на трудовия му договор. Лицето оспорва уволнението и е завело гражданско дело, като твърди, че заповедта за прекратяване не му е връчена. В тази връзка работодателят е заличил подаденото уведомление за прекратяване на трудовия договор и до настоящия момент трудовият договор не е прекратен. Работникът не се е явявал на работа от 2022 г. до настоящия момент, като отсъствията са оформени от работодателя като самоотлъчки.
В телефонен разговор е уточнено, че към момента гражданското дело не е приключило и лицето не е възстановено от съда. С допълнително пояснение по електронна поща дружеството е посочило конкретното лице, за което се отнася казусът. При проверка в информационната база на НАП е установено, че за разглеждания период работодателят е начислявал и внасял здравноосигурителни вноски за този работник. В телефонен разговор е уточнено, че лицето не е имало начислено възнаграждение, от което да се удържат тези вноски, нито е предоставило сумите на работодателя за своя сметка.
Въпрос: Следва ли работодателят да внася здравноосигурителни вноски за работника за времето на безпричинно отсъствие от работа, предвид обстоятелството, че трудовият договор не е прекратен, но лицето няма отработени дни и начислено трудово възнаграждение, от което да бъдат удържани здравноосигурителни вноски?
Правен анализ
Понятието "самоотлъчка" е наложил се в практиката термин за неразрешено и без уважителни причини неявяване на работника или служителя на работа през определен период от работното му време.
Съгласно чл. 242 от Кодекса на труда (КТ) положеният труд по трудово правоотношение е възмезден. Трудовото възнаграждение представлява насрещната престация от работодателя срещу предоставяне на работна сила. Съгласно чл. 128 от КТ работодателят е длъжен, в установените срокове, да начислява във ведомости за заплати трудовите възнаграждения на работниците и служителите за положения от тях труд, както и да плаща уговореното трудово възнаграждение за извършената работа.
От това следва, че когато работник или служител не е осъществявал трудова дейност и/или не е бил в платен отпуск, не е предвидено изплащане на трудово възнаграждение.
Полагането на труд е основополагащо за държавното обществено осигуряване (ДОО) и като основен принцип е изведено в чл. 10, ал. 1 от Кодекса за социално осигуряване (КСО), според който осигуряването възниква от деня, в който лицата започват да упражняват трудова дейност по чл. 4 или чл. 4а, ал. 1 от КСО и за който са внесени или дължими осигурителни вноски, и продължава до прекратяването на тази дейност.
Съгласно чл. 10, ал. 2 от КСО осигуряването се прекъсва през периодите, които не се зачитат за осигурителен стаж, независимо че дейността по чл. 4 или чл. 4а, ал. 1 не е прекратена. Към тези периоди се отнасят и случаите на безпричинно отсъствие от работа (самоотлъчка.
Според изложената фактическа обстановка запитването се отнася за работник на дружеството, който е лице по чл. 4, ал. 1, т. 1 от КСО.
Съгласно чл. 40, ал. 1, т. 1 от ЗЗО здравноосигурителната вноска за лицата по чл. 4, ал. 1 от КСО се определя върху дохода, върху който се дължат вноски за ДОО, определен съгласно КСО.
От горецитираните разпоредби следва, че при безпричинно отсъствие от работа лицето не подлежи на здравно осигуряване по реда на чл. 40, ал. 1, т. 1 от ЗЗО, тъй като за него няма начислен доход и не се дължат вноски за ДОО. В ЗЗО не е установено задължение за работодателя да внася здравноосигурителни вноски за времето, през което работник не се е явил на работа поради самоотлъчка. В закона са предвидени разпоредби за неплатен отпуск, но в разглеждания случай такъв не е налице.
При подаване на данните по чл. 5, ал. 4, т. 1 от КСО (декларация образец №1 - приложение №1 към чл. 2, ал. 1 от Наредба № Н-13/17.12.2019 г.) за работник или служител, който не е отработил всички работни дни в месеца поради самоотлъчка, предвид обстоятелството, че осигурителният стаж се прекъсва, задължително се правят записвания в т. 15 "Последен ден в осигуряване". Дните в самоотлъчка, които са дни без осигурителен стаж, не следва да се включват в съответните позиции на т. 16 "Дни в осигуряване - общо".
Съгласно чл. 39, ал. 2 от ЗЗО лицата, които имат задължението да внасят осигурителни вноски, подават декларации за сумите за дължимите осигурителни вноски за здравно осигуряване по нормативно определения ред.
Когато работникът безпричинно не се е явявал на работа през целия календарен месец, работодателят няма задължение да внася здравноосигурителни вноски и съответно няма основание да подава декларация образец №1 за този месец.
В случай че за периодите на самоотлъчка лицето не е осигурено на друго основание по реда на чл. 40, ал. 1, ал. 2 или ал. 3 от ЗЗО, то дължи здравноосигурителни вноски за своя сметка по реда на чл. 40, ал. 5 от ЗЗО, които следва да внесе лично.
Извод: За времето на безпричинно отсъствие (самоотлъчка), през което няма положен труд, няма начислено трудово възнаграждение и не се дължат вноски за ДОО, работодателят не следва да внася здравноосигурителни вноски и няма основание да подава декларация образец №1; ако лицето не е осигурено на друго основание, то дължи здравноосигурителни вноски за своя сметка по реда на чл. 40, ал. 5 от ЗЗО.
Заключителни бележки
Настоящото становище е принципно, изготвено въз основа на изложената в запитването фактическа обстановка и приложимата нормативна уредба към датата на изготвянето му. При последващи изменения в приложимата нормативна уредба, както и ако в производство, възложено по реда на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК), се установи фактическа обстановка, различна от посочената, не може да се прави позоваване на чл. 17, ал. 3 от ДОПК.
Извод: Становището има принципен характер и не поражда защитно действие по чл. 17, ал. 3 от ДОПК при промяна на нормативната уредба или при установяване на различна фактическа обстановка в производство по ДОПК.
