ЗКПО чл. 13
ЗКПО чл. 14, ал. 2
ЗКПО чл. 14, ал. 3
ЗКПО §1, т. 12 от ДР
ЗКПО чл. 92, ал. 6
В дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" е постъпило Ваше запитване, относно прилагането на разпоредбите на Закона за корпоративното подоходно облагане(ЗКПО).
В запитването е описана следната фактическа обстановка:
На дружеството е удържан данък при източника в държави, с които Република България няма сключени спогодби за избягване на двойното данъчно облагане - Колумбия, Мексико и Чили. Клиентите - платци на доходи на българското дружество, изпращат прикачените документи, като няма документи с "мокър печат" и подпис. Само единият документ е от официалния сайт на данъчната администрация на Мексико - Secretaría de Hacienda y Crédito Público, Servicio de Administración Tributaria (SAT), като за него може да се извърши проверка в реално време. Към запитването са прикачени в pdf формат 4 документа на чужд език (испански) - Orden de compra, Certificado de Retención en la Fuente, Verificación de Comprobantes Fiscales Digitales por Internet que ampara Retenciones e Información de Pagos.
В тази връзка са поставени следните въпроси:
- Може ли някой от тези документи да се ползва като доказателство за удържан данък при източника, който да бъде приспаднат в данъчната декларация?
- Трябва ли дружеството да настоява за документи с мокър печат, които да бъдат преведени и легализирани?
Предвид описаната фактическа обстановка, въпросите и относимата към тях нормативна уредба, изразявам следното становище:
Обръщам внимание, че настоящото запитване няма характер на искане за разясняване на норма от данъчното законодателство, а по-скоро представлява искане за преценка на конкретни доказателства. Съвкупната преценка на всички относими факти и обстоятелства е от компетентността на органите по приходите при осъществяване на правомощията им по реда на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). Предвид изложеното настоящото становище има принципен характер.
Принципът за предимство на международните договори, ратифицирани от Република България, е регламентиран с разпоредбата на чл. 13 от ЗКПО.
Когато не е налице международен договор (сключена спогодба за избягване на двойното данъчно облагане), законът предоставя право на данъчен кредит на данъчно задължените лица. Съгласно чл. 14, ал. 2 от ЗКПО данъчно задължените лица имат право на данъчен кредит за всеки подобен на корпоративния данък или наложен вместо него данък, платен в чужбина. Ал. 3 на чл. 14 от ЗКПО гласи, че задължените лица имат право на данъчен кредит за данъка, наложен в чужбина върху брутния размер на доходите от дивиденти, лихви, авторски и лицензионни възнаграждения, възнаграждения за технически услуги и наеми.
По смисъла на §1, т. 12 от ДР на ЗКПО "данъчен кредит" е правото при определените по този закон условия да се приспадне вече платен в чужбина данък върху печалби или доходи. Съгласно чл. 14, ал. 4 от ЗКПО данъчният кредит се определя за всяка държава и за всеки вид доход поотделно и се ограничава до българския данък, който би бил дължим върху съответните печалбии доходи.
Съгласно чл. 92, ал. 6 от ЗКПО данъчно задължените лица прилагат към годишната данъчна декларация доказателства за размера на внесените в чужбина данъци. Конкретният вид на документа зависи от специфичните вътрешни правила на данъчната система на държавата, в която платецът на дохода е местно лице.
Като безспорно доказателство за вида и размера на внесения данък би послужило издадено от чуждата данъчна администрация удостоверение или друг официален документ, удостоверяващ внесения данък. Така в България, по искане на заинтересованото лице за внесения по реда на ЗКПО данък върху доходи на чуждестранни юридически лица, се издава удостоверение по образец (чл. 201, ал. 4 от ЗКПО).
Независимо от горното, следва да имате предвид, че ЗКПО не определя изрично вида доказателства, удостоверяващи удържания и внесен в чужбина данък. От това следва, че за изпълнение на изискването на чл. 92, ал. 6 от ЗКПО могат да послужат широк кръг доказателства, каквито са изброени например в чл. 37, ал. 2 от Глава осма "Доказателства и доказателствени средства" на ДОПК, а именно: данни, сведения, документи, книжа, носители на информация и други доказателства. В този смисъл, ако не можете да се снабдите с удостоверение за платения данък в чужбина, всякакви документи, доказващи удържането и внасянето на данък при източника върху доход, реализиран от българското дружество, се считат за валидно доказателство за това. Те ще подлежат на преценка при извършване на проверка или ревизия ведно с всички други представени документи по отношение на удържания и внесен в чуждата държава данък при източника, включително за вида на дохода и начина на изчисляване на полагащия се данъчен кредит, който е ограничен до размера на българския данък, дължим върху съответните печалби и доходи.
На основание чл. 5, ал. 2 от Закона за счетоводството(ЗСч.) счетоводните документи, които постъпват в предприятията на чужд език, се превеждат на български език, в случаите, когато това е предвидено в закон. При поискване от орган по приходите субектът е длъжен да представи съставен на чужд език документ, придружен с точен превод на български език, извършен от заклет преводач (чл. 55, ал. 1 от ДОПК).
В ДОПК не е въведено изискване някой от посочените по-горе документи да е заверен с апостил. Принципно притежаващите апостил документи се освобождават от всякаква допълнителна форма на легализация, признават се и могат да произведат действие във всяка една от държавите - страни по Конвенцията за премахване на изискването за легализация на чуждестранни публични актове, ратифицирана със закон от 38 НС на 25.05.2000 г. (Конвенцията). Тези публични актове, допуснати и приети като доказателства по дело, са официални документи, които се ползват както с формална, така и с материална доказателствена сила.
Настоящото становище е принципно и е въз основа на изложената в запитването фактическа обстановка. В случаите, когато в производство, възложено по реда на ДОПК се установи фактическа обстановка, различна от посочената, Вие не може да се позовавате на разпоредбата на чл. 17, ал. 3 от ДОПК.
В запитването е поставена фактическа обстановка, при която на българско дружество е удържан данък при източника в държави, с които Република България няма сключени спогодби за избягване на двойното данъчно облагане - Колумбия, Мексико и Чили. Клиентите - платци на доходи на българското дружество, изпращат документи без "мокър печат" и подпис. Само един от документите е от официалния сайт на данъчната администрация на Мексико - "Secretaría de Hacienda y Crédito Público, Servicio de Administración Tributaria (SAT)", като за него може да се извърши проверка в реално време. Към запитването са приложени в pdf формат четири документа на испански език: "Orden de compra", "Certificado de Retención en la Fuente", "Verificación de Comprobantes Fiscales Digitales por Internet que ampara Retenciones e Información de Pagos".
В тази връзка са поставени следните въпроси:
Въпрос: Може ли някой от тези документи да се ползва като доказателство за удържан данък при източника, който да бъде приспаднат в данъчната декларация?
Въпрос: Трябва ли дружеството да настоява за документи с мокър печат, които да бъдат преведени и легализирани?
Посочено е, че запитването по същество не представлява искане за разясняване на норма от данъчното законодателство, а искане за преценка на конкретни доказателства. Съвкупната преценка на всички относими факти и обстоятелства е в компетентността на органите по приходите при упражняване на правомощията им по реда на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). Поради това становището е с принципен характер.
Принципът за предимство на международните договори, ратифицирани от Република България, е уреден в разпоредбата на чл. 13 от ЗКПО. Когато не е налице международен договор (сключена спогодба за избягване на двойното данъчно облагане), законът предоставя право на данъчен кредит на данъчно задължените лица.
Съгласно чл. 14, ал. 2 от ЗКПО данъчно задължените лица имат право на данъчен кредит за всеки подобен на корпоративния данък или наложен вместо него данък, платен в чужбина. Съгласно чл. 14, ал. 3 от ЗКПО задължените лица имат право на данъчен кредит за данъка, наложен в чужбина върху брутния размер на доходите от дивиденти, лихви, авторски и лицензионни възнаграждения, възнаграждения за технически услуги и наеми.
По смисъла на § 1, т. 12 от допълнителните разпоредби на ЗКПО "данъчен кредит" е правото при определените по този закон условия да се приспадне вече платен в чужбина данък върху печалби или доходи.
Съгласно чл. 14, ал. 4 от ЗКПО данъчният кредит се определя за всяка държава и за всеки вид доход поотделно и се ограничава до българския данък, който би бил дължим върху съответните печалби и доходи.
Съгласно чл. 92, ал. 6 от ЗКПО данъчно задължените лица прилагат към годишната данъчна декларация доказателства за размера на внесените в чужбина данъци. Конкретният вид на документа зависи от специфичните вътрешни правила на данъчната система на държавата, в която платецът на дохода е местно лице. Като безспорно доказателство за вида и размера на внесения данък би послужило издадено от чуждата данъчна администрация удостоверение или друг официален документ, удостоверяващ внесения данък. Посочено е, че в България, по искане на заинтересованото лице, за внесения по реда на ЗКПО данък върху доходи на чуждестранни юридически лица се издава удостоверение по образец съгласно чл. 201, ал. 4 от ЗКПО.
Независимо от горното, ЗКПО не определя изрично вида доказателства, удостоверяващи удържания и внесен в чужбина данък. От това следва, че за изпълнение на изискването на чл. 92, ал. 6 от ЗКПО могат да послужат широк кръг доказателства, каквито са изброени например в чл. 37, ал. 2 от глава осма "Доказателства и доказателствени средства" на ДОПК, а именно: данни, сведения, документи, книжа, носители на информация и други доказателства.
В този смисъл, ако не може да се снабдите с удостоверение за платения данък в чужбина, всякакви документи, доказващи удържането и внасянето на данък при източника върху доход, реализиран от българското дружество, се считат за валидно доказателство за това. Тези документи ще подлежат на преценка при извършване на проверка или ревизия заедно с всички други представени документи относно удържания и внесен в чуждата държава данък при източника, включително относно вида на дохода и начина на изчисляване на полагащия се данъчен кредит, който е ограничен до размера на българския данък, дължим върху съответните печалби и доходи.
Извод: Някой от представените документи може да се ползва като доказателство за удържан данък при източника, който да бъде приспаднат като данъчен кредит, при условие че доказва удържането и внасянето на данъка и бъде приет като доказателство от органите по приходите при проверка или ревизия.
На основание чл. 5, ал. 2 от Закона за счетоводството счетоводните документи, които постъпват в предприятията на чужд език, се превеждат на български език в случаите, когато това е предвидено в закон. Съгласно чл. 55, ал. 1 от ДОПК, при поискване от орган по приходите субектът е длъжен да представи съставен на чужд език документ, придружен с точен превод на български език, извършен от заклет преводач.
В ДОПК не е въведено изискване някой от посочените документи да е заверен с апостил. Принципно документите, притежаващи апостил, се освобождават от всякаква допълнителна форма на легализация, признават се и могат да произведат действие във всяка една от държавите - страни по Конвенцията за премахване на изискването за легализация на чуждестранни публични актове, ратифицирана със закон от 38 НС на 25.05.2000 г. Тези публични актове, допуснати и приети като доказателства по дело, са официални документи, които се ползват както с формална, така и с материална доказателствена сила.
Извод: Законодателството не изисква задължително представяне на документи с "мокър печат" и легализация (апостил) за целите на признаване на данъчен кредит, но при поискване документите на чужд език трябва да бъдат придружени с точен превод на български език от заклет преводач.
Посочено е, че становището е принципно и е изготвено въз основа на изложената в запитването фактическа обстановка. В случай че в производство, възложено по реда на ДОПК, се установи фактическа обстановка, различна от посочената, не може да се прави позоваване на разпоредбата на чл. 17, ал. 3 от ДОПК.
Извод: Становището няма задължителен характер при различна фактическа обстановка, установена в производство по ДОПК, и в такъв случай не може да се прилага защитата по чл. 17, ал. 3 от ДОПК.
