Изх.№ 24-39-13
Дата: 14.05.2019 год.
АПК, чл. 208;
АПК, чл. 222, ал. 1;
ЗЛДТДПДВ, чл. 1.
ОТНОСНО:практика на Върховния административен съд в областта на данъчното правораздаване
С Ваше писмо с изх. № 20-00-33/29.01.2019 г., заведено в Централно управление на Националната агенция за приходите (НАП) с вх. № 24-39-13/29.01.2019 г., ни уведомявате за решение на Върховния административен съд, с което е отхвърлено искане на директора на Дирекция ОДОП ..... за тълкуване и допълване на Решение № 13405/05.11.2018 г. на същия съд. С последното ВАС е отхвърлил жалба против ревизионен акт в частта за определените с него задължения за корпоративен данък и за лихвите за забава, установени със същия акт. Директорът на Дирекция ОДОП ... е направил искане да бъде допълнен диспозитива на решението, като освен потвърдения размер на главницата на задължението и начислените към него лихви за забава със спорния ревизионен акт, съдът да уточни, че тези лихви са изчислени към датата на издаване на ревизионния акт, както и да постанови изрично, че се дължат и следващите се лихви за забава за периода след тази дата, до датата на погасяване на главното задължение. Считате, че това съдебно решение на ВАС се отклонява от относимите правни норми и утвърдената практика на същия съд.
Предвид така изложената фактическа обстановка и съобразявайки относимата нормативна уредба и на основание чл. 10, ал. 1, т. 10 от Закона за Националната агенция за приходите,изразявам следното становище:
Касационното производство решава повдигнатия спор за законосъобразността на първоинстанционното решение, а не материалноправния спор, затова е контролно-отменително, а не въззивно. Съгласно изричната норма на закона (чл. 222, ал. 1 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) обаче, след изчерпването му може да се стигне и до решаване на делото по същество от касационната инстанция. При произнасянето на касационния съд по съществото на спора, той също, както и първоинстанционния съд, е ограничен от процесуалните правомощия, предоставени му от съответния административнопроцесуален закон. Съдебният контрол в административното производство е контрол за законност на оспорените административни актове. Това означава, че предметът на спора пред съдебната инстанция е ограничен до издадения от органа акт.
Освен това съгласно разпоредбата на чл. 208 от АПК на касационно оспорване изцяло или в отделни негови части подлежи първоинстанционното съдебно решение. Нормата определя стриктно предмета на оспорването, съответно и предмета на касационното производство и решението, което ще бъде постановено. Това означава, че пред касационната инстанция не могат да се поставят въпроси, които разширяват обхвата на първоначалния предмет на спора, очертан в първоинстанционното съдебно решение.
Това, че напълно в съответствие с описаните по-горе административнопроцесуал-ни принципи, касационният съд е отказал да допълни издаденото от него окончателно решение като не е включил в диспозитива на решението си по главното производство присъждане на лихви, дължими от ответника до окончателното погасяване на главното задължение, не означава, че по някакъв начин решението на съда преклудира законното право на административния орган, носител на съдебно потвърденото право на вземане за корпоративен данък, установено с потвърдената част на ревизионния акт, да събере законната лихва, дължима до неговото погасяване. Това е така, защото законната лихва за неплатени в сроковете за доброволно плащане, неудържаните или удържани, но невнесени в срок данъци, се дължи по силата на закона (чл. 1 от Закона за лихвите върху данъци, такси и други подобни държавни вземания(ЗЛДТДПДВ), а не по преценка на органа, установил вземането или например по уговорка между страните, както при гражданскоправните отношения. Посоченият законов текст не предоставя възможност за избор на носителя на публичното вземане, а му вменява задължение за събиране на вземането със законната лихва.
С оглед на гореизложеното, разпоредбата на чл. 1 от ЗЛДТДПДВ е основанието за събиране на вземането, установено с потвърдения с окончателно съдебно решение ревизионен акт, със законната лихва, дължима до неговото окончателно погасяване, поради което постановяването на изричен съдебен акт относно дължимостта на лихви за забава до датата на погасяване на публичното задължение, не е необходимо.
С писмо сте уведомили Националната агенция за приходите за решение на Върховния административен съд, с което е отхвърлено искане на директора на дирекция "ОДОП" за тълкуване и допълване на Решение № 13405/05.11.2018 г. на същия съд. С това решение ВАС е отхвърлил жалба против ревизионен акт в частта за определените с него задължения за корпоративен данък и за лихвите за забава, установени със същия акт.
Директорът на дирекция "ОДОП" е поискал допълване на диспозитива на решението, като съдът да уточни, че потвърдените лихви за забава са изчислени към датата на издаване на ревизионния акт, както и изрично да постанови, че се дължат и следващите се лихви за забава за периода след тази дата до датата на погасяване на главното задължение.
Считате, че това съдебно решение на ВАС се отклонява от относимите правни норми и от утвърдената практика на същия съд.
Предвид изложената фактическа обстановка и на основание чл. 10, ал. 1, т. 10 от Закона за Националната агенция за приходите се изразява следното становище.
Касационното производство решава спора относно законосъобразността на първоинстанционното решение, а не материалноправния спор. Поради това то е контролно-отменително, а не въззивно. Съгласно изричната норма на чл. 222, ал. 1 от Административнопроцесуалния кодекс, след изчерпване на касационните основания може да се стигне и до решаване на делото по същество от касационната инстанция.
При произнасяне по съществото на спора касационният съд, както и първоинстанционният съд, е ограничен от процесуалните правомощия, предоставени му от административнопроцесуалния закон. Съдебният контрол в административното производство е контрол за законност на оспорените административни актове, което означава, че предметът на спора пред съда е ограничен до издадения от органа акт.
Съгласно чл. 208 от АПК на касационно оспорване изцяло или в отделни негови части подлежи първоинстанционното съдебно решение. Тази норма стриктно определя предмета на оспорването, съответно и предмета на касационното производство и на решението, което ще бъде постановено. От това следва, че пред касационната инстанция не могат да се поставят въпроси, които разширяват обхвата на първоначалния предмет на спора, очертан в първоинстанционното съдебно решение.
Отказът на касационния съд да допълни постановеното от него окончателно решение, като не включи в диспозитива присъждане на лихви, дължими от ответника до окончателното погасяване на главното задължение, е в съответствие с посочените административнопроцесуални принципи. Този отказ не означава, че решението на съда по някакъв начин преклудира законното право на административния орган - носител на съдебно потвърденото право на вземане за корпоративен данък, установено с потвърдената част на ревизионния акт - да събере законната лихва, дължима до погасяването на това вземане.
Законната лихва за неплатени в сроковете за доброволно плащане, неудържани или удържани, но невнесени в срок данъци, се дължи по силата на закона, а не по преценка на органа, установил вземането, или по уговорка между страните, както при гражданскоправните отношения. Това следва от чл. 1 от Закона за лихвите върху данъци, такси и други подобни държавни вземания. Посочената разпоредба не предоставя възможност за избор на носителя на публичното вземане, а му вменява задължение да събере вземането със законната лихва.
С оглед на изложеното, разпоредбата на чл. 1 от ЗЛДТДПДВ е основанието за събиране на вземането, установено с потвърдения с окончателно съдебно решение ревизионен акт, заедно със законната лихва, дължима до окончателното му погасяване. Поради това постановяването на изричен съдебен акт относно дължимостта на лихви за забава до датата на погасяване на публичното задължение не е необходимо.
Извод: Решението на ВАС да не допълни диспозитива с изрично постановяване на лихви до окончателното погасяване на задължението е в съответствие с процесуалните норми, не ограничава правото на органа да събере законната лихва, а основанието за събиране на лихвата до пълното погасяване на вземането е чл. 1 от ЗЛДТДПДВ, без да е необходим отделен съдебен акт за това.
