Изх. № 94-С-262
Дата: 19. 04. 2023 год.
ЗМДТ, 14, ал. 1;
ЗМДТ, чл. 21, ал. 1;
ЗУТ, чл. 40, ал. 1;
ДР на ЗУТ, § 5, т. 29;
ДР на ЗУТ, § 5, т. 30.
ОТНОСНО:облагане с такса битови отпадъци /ТБО/по Закона за местните данъци и такси /ЗМДТ/ на жилищни по предназначението си имоти, собственост и управлявани от юридическо лице
Във Вашe писмо, постъпило в Централно управление на Националната агенция за приходите и заведено с вх. №......03.2023г., е изложена следната фактическа обстановка:
Дружество е построило сгради, които по предназначението си и разрешение за ползване са определени като жилищни. Същите са отдадени под наем от дружеството на друго юридическо лице - наемател. Наемателят използва сградите за настаняване на възрастни хора, които живеят в тях срещу заплащане. Понастоящем имотите са декларирани в декларацията по чл. 14 ЗМДТ като имоти използвани със стопанска цел и за тях се заплаща ТБО на база отчетна стойност.
Предвид изложената фактическа обстановка поставяте следния въпрос:
Как следва да се определи данъчната основа служеща за начисляване на ТБО за посочените недвижими имоти - на база данъчна оценка или отчетна стойност на имотите?
С оглед на изложената фактическа обстановка и съобразявайки относимата нормативна уредба, на основание чл. 10, ал. 1, т. 10 от Закона за Националната агенция за приходитеизразявам следното становище:
Тъй като към запитването Ви няма приложени документи, а от изложеното не става безпротиворечиво ясно какви фактически функционални характеристики притежават недвижимите имоти на дружеството, описани като сгради, респ. дали могат да бъдат квалифицирани като жилищни имоти, отговарящи на изискванията за "жилище", регламентирани в чл. 40, ал. 1 ЗУТ, следва да имате предвид, че изложеното становище е принципно.
Основата за облагане на жилищните имоти на предприятия е данъчната оценка на имота, определена в съответствие с нормите по приложение №2 към закона /чл. 21 ЗМДТ/. За всички останали имоти на предприятията това е по-високата между отчетната им стойност и данъчната оценка съгласно приложение №2 към ЗМДТ. Тук следва да въведем уточнението, че законът изначално предвижда диференциране с оглед предназначението, а не с оглед собствеността на имотите /по арг. от чл. 21, ал. 1 ЗМДТ/.
ЗМДТ не съдържа определения на основните вещноправни понятия "жилищни" и "нежилищни имоти". Предвид това, съгласно чл. 37, ал. 1 от Указ №883 за прилагане наЗакона за нормативните актове "думи или изрази с утвърдено правно значение се използват в един и същ смисъл във всички нормативни актове". В тази връзка за изясняване на съдържанието на двете понятия следва да се вземат предвид легалните определения на "жилище" и "жилищна сграда", дадени в Закона за устройство на територията /ЗУТ/ /обн. ДВ, бр. 1 от 2001 г., в сила от 31.03.2001 г./ и издадената на основание на чл. 13, ал. 1 от с.з. Наредба №7 от 22.12.2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделнитевидове територии и устройствени зони. По силата на §5, т. 29 от Допълнителните разпоредби на ЗУТ "жилищна сграда" е сграда, предназначена за постоянно обитаване, в която най-малко 60 на сто от нейната разгъната застроена площ се заема от жилища. "Жилище" според определението на т. 30, §5 от ДР на закона е "съвкупност от помещения, покрити и/или открити пространства, обединени функционално и пространствено в едно цяло за задоволяване на жилищни нужди". Изискванията за "жилище" са регламентирани в чл. 40, ал. 1 ЗУТ, според която "Всяко жилище трябва да има самостоятелен вход, най-малко едно жилищно помещение, кухня или кухненски бокс и баня-тоалетна, както и складово помещение, което може да бъде в жилището или извън него" .
Предназначението, съответно видът на един застроен имот, се определя от одобрения за строителството му инвестиционен проект. Когато фактическото ползване на имота не е в съответствие с устройствения му статут, определящо за данъчното му облагане е предназначението, с което имотът фактически се ползва. В тази връзка, в случай че притежаваните от дружеството имоти, в т.ч. къщи, апартаменти и пр., отговарят на изискванията за "жилище", регламентирани в чл. 40, ал. 1 ЗУТ, предназначени са за дългосрочно задоволяване на жилищни нужди и не се използват фактически с друго предназначение /напр. за офиси, туристически обекти и др./, следва да се декларират и облагат като жилищни, независимо дали принадлежат на физически лица или на предприятия, като за данъчна основа за облагането следва да послужи данъчната оценка на имота.
ЗАМ. ИЗПЪЛНИТЕЛЕН ДИРЕКТОР НА НАП:
/МИЛЕНА КРЪСТАНОВА/
В запитването е описана следната фактическа обстановка: дружество е построило сгради, които по предназначение и по издадено разрешение за ползване са определени като жилищни. Тези сгради са отдадени под наем на друго юридическо лице - наемател. Наемателят използва сградите за настаняване на възрастни хора, които живеят в тях срещу заплащане. Към момента имотите са декларирани в декларацията по чл. 14 от ЗМДТ като имоти, използвани със стопанска цел, и за тях се заплаща такса битови отпадъци (ТБО) на база отчетна стойност.
Въпрос: Как следва да се определи данъчната основа, служаща за начисляване на ТБО за посочените недвижими имоти - на база данъчна оценка или отчетна стойност на имотите?
На основание чл. 10, ал. 1, т. 10 от Закона за Националната агенция за приходите е изразено следното становище.
Към запитването не са приложени документи и от изложеното не става безпротиворечиво ясно какви фактически функционални характеристики притежават недвижимите имоти на дружеството, описани като сгради, както и дали могат да бъдат квалифицирани като жилищни имоти, отговарящи на изискванията за "жилище", регламентирани в чл. 40, ал. 1 от ЗУТ. Поради това становището е принципно.
Съгласно чл. 21 от ЗМДТ основата за облагане на жилищните имоти на предприятия е данъчната оценка на имота, определена по нормите на приложение № 2 към закона. За всички останали имоти на предприятията данъчната основа е по-високата между отчетната им стойност и данъчната оценка по приложение № 2 към ЗМДТ.
Уточнява се, че законът диференцира имотите с оглед предназначението им, а не с оглед собствеността им, по аргумент от чл. 21, ал. 1 от ЗМДТ.
ЗМДТ не съдържа определения на понятията "жилищни" и "нежилищни имоти". Съгласно чл. 37, ал. 1 от Указ № 883 за прилагане на Закона за нормативните актове "думи или изрази с утвърдено правно значение се използват в един и същ смисъл във всички нормативни актове". Поради това за изясняване съдържанието на понятията "жилищни" и "нежилищни имоти" следва да се вземат предвид легалните определения на "жилище" и "жилищна сграда", дадени в Закона за устройство на територията (ЗУТ) и в Наредба № 7 от 22.12.2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони, издадена на основание чл. 13, ал. 1 от ЗУТ.
Съгласно § 5, т. 29 от Допълнителните разпоредби на ЗУТ "жилищна сграда" е сграда, предназначена за постоянно обитаване, в която най-малко 60 на сто от нейната разгъната застроена площ се заема от жилища.
Съгласно § 5, т. 30 от Допълнителните разпоредби на ЗУТ "жилище" е "съвкупност от помещения, покрити и/или открити пространства, обединени функционално и пространствено в едно цяло за задоволяване на жилищни нужди".
Изискванията за "жилище" са регламентирани в чл. 40, ал. 1 от ЗУТ, според който "Всяко жилище трябва да има самостоятелен вход, най-малко едно жилищно помещение, кухня или кухненски бокс и баня-тоалетна, както и складово помещение, което може да бъде в жилището или извън него".
Предназначението, съответно видът на един застроен имот, се определя от одобрения за строителството му инвестиционен проект. Когато фактическото ползване на имота не е в съответствие с устройствения му статут, за данъчното му облагане е определящо предназначението, с което имотът фактически се ползва.
В тази връзка, ако притежаваните от дружеството имоти, включително къщи, апартаменти и др., отговарят на изискванията за "жилище", регламентирани в чл. 40, ал. 1 от ЗУТ, предназначени са за дългосрочно задоволяване на жилищни нужди и не се използват фактически с друго предназначение (например за офиси, туристически обекти и др.), те следва да се декларират и облагат като жилищни, независимо дали принадлежат на физически лица или на предприятия. В този случай данъчната основа за облагането е данъчната оценка на имота.
Извод: За имоти на предприятия, които по своите характеристики и фактическо ползване представляват "жилища" по смисъла на чл. 40, ал. 1 от ЗУТ и се използват за дългосрочно задоволяване на жилищни нужди, данъчната основа за ТБО се определя на база данъчната оценка на имота, а не на база отчетна стойност.
