Изх. №53-00-235/23.10. 2017 г.
ЗКПО - чл. 33
В дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" е постъпило Ваше писмено запитване, прието с вх. №53-00-235/04.10.2017 г. във връзка с прилагането на разпоредбите на Закона за корпоративното подоходно облагане (ЗКПО).
В запитването е изложена следната фактическа обстановка:
Дружеството осъществява транспортна дейност - услуги със собствени и наети товарни коли над 12 тона в страната и в чужбина. Пътните такси в чужбина се плащат в евро, а документите за тях са на езика на съответната страна.
Във връзка с изложената фактическа обстановка са поставени следните въпроси:
1. Как следва да бъдат отчетени разходите за командировка на шофьорите, как да бъдат оформени командировъчните документи, съответно с какви документи се отчитат тези разходи?
2. Как следва да бъдат отчетени документите за пътни такси, получени в чужбина, следва ли да бъдат преведени на български език?
Предвид описаната фактическа обстановка, въпросите и относимата към тях нормативна уредба, изразявам следното становище:
Условията и редът за командироване, осъществяване и отчитане на служебните командировки в чужбина, правата и задълженията на командироващите органи и на командированите лица са регламентирани с Наредбата за служебните командировки и специализации вчужбина (НСКСЧ)(обн. ДВ бр. 50/2004 г., посл. изм. ДВ бр. 2/2017 г.). Наредбата е издадена на основание чл. 215 във връзка с чл. 121 от Кодекса на труда (КТ)и се прилага за лицата, които се намират в служебни или трудови правоотношения с ведомствата и предприятията (§3 от ПЗР на НСКСЧ).
Командироването в чужбина се извършва въз основа на писмена заповед, издадена от ръководителя на предприятието (чл. 5 от НСКСЧ). Командировъчните пари на персонала на транспортните средства са уредени в раздел ІV на НСКСЧ. Най-общо, ръководителят на предприятието определя обезщетението при командироване за командировъчни пари в минимално установените от издадената на основание чл. 215 от КТ НСКСЧ, които за шофьорите (персонала на сухоземни транспортни средства) са съгласно приложение №3. Според чл. 35 от НСКСЧ средствата за командировки се утвърждават от ръководителя на предприятието или от упълномощено от него длъжностно лице, като отчетността и контролът се осъществяват съобразно разпоредбите на раздел V от наредбата.
За целите на корпоративното подоходно облагане разходите за командировки (пътни, дневни, квартирни и други) се третират като разходи за пътуване и престой на физически лица. Правилата за признаване за данъчни цели на счетоводните разходи за пътуване и престой на физическите лица са регламентирани в чл. 33, ал. 1 от ЗКПО, където са изброени две условия, които следва да са изпълнени едновременно:
1. пътуването и престоят да са извършени във връзка с дейността на данъчно задълженото лице, и
2. физическите лица, извършили пътуването и престоят, да са в трудови правоотношения с данъчно задълженото лице или да са наети от него в рамките на извънтрудови правоотношения, включително на управители, членове на управителни или контролни органи на данъчно задълженото лице.
Освен изискванията, регламентирани в чл. 33 от ЗКПО, следва да е спазена и общата разпоредба на чл. 10 от ЗКПО относно документалната обоснованост на разходите. Съгласно чл. 10, ал. 1 от ЗКПО счетоводен разход се признава за данъчни цели, когато е документално обоснован чрез първичен счетоводен документ по смисъла на Закона за счетоводството (ЗСч), отразяващ вярностопанската операция. Счетоводен разход се признава и когато първичният счетоводен документ е издаден от лице, което не е предприятие по смисъла на чл. 2 от ЗСч и в документа липсва част от изискуемата информация по ЗСч, когато този документ отразява вярно документираната стопанска операция (чл. 10, ал. 3 от ЗКПО).
Признаването на разходите за данъчни цели е в зависимост от наличието на легитимни разходооправдателни документи. За доказване на фактическото извършване на разходите и връзката им с дейността на предприятието могат да послужат документи, с които се определя обектът и целта на пътуването, фактури или други документи от хотела, мястото за нощувка, вкл. за паркинг, гориво, пътни такси.
Освен посочените аргументи, предвид териториалният обхват на действие в България на ЗСч, неговите разпоредби са задължителни в случаите, в които съставители на документите са български предприятия, поради което търговците, установени на територията на друга държава, не са задължени да издават първични счетоводни документи, съобразени с изискванията на действащото в Република България законодателство. Следователно, документи, издадени от чуждестранни лица, които не са предприятия според ЗСч, е допустимо да не съдържат изискуемите реквизити по този закон, като в тези случаи данъчно задълженото лице получател следва да е в състояние да докаже реалността на доставката.
Съгласно чл. 5 от ЗСч, когато сделката е уговорена в чуждестранна валута, левовата ѝ равностойност се определя, като към сумата в чуждестранна валута се прилага централният курс на Българска народна банка към датата на сделката. Счетоводните документи, които постъпват в предприятието на чужд език, се превеждат на български език, в случаите, когато това е предвидено в закон. Такова изискване се съдържа в чл. 55, ал. 1 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК), където е регламентирано, че при поискване от орган по приходите субектът е длъжен да представи съставен на чужд език документ, придружен с точен превод на български език, извършен от заклет преводач.
Съобразявайки изложеното горе считам, че щом полученият в чужбина документ за пътна такса отразява варно стопанската операция, отговаря на критериите за документална обоснованост по смисъла на ЗСч, документираният с този документ разход се признава за данъчни цели, независимо дали документът е преведен на български език.
Настоящото становище е принципно и е въз основа на изложената в запитването фактическа обстановка. В случаите, когато в производство, възложено по реда на ДОПК се установи фактическа обстановка различна от посочената, Вие не може да се позовавате на разпоредбата на чл.17, ал. 3 от ДОПК.
В запитването е посочено, че дружеството извършва транспортна дейност - услуги със собствени и наети товарни автомобили над 12 тона в страната и в чужбина. Пътните такси в чужбина се заплащат в евро, а документите за тях са на езика на съответната държава.
Във връзка с това са поставени следните въпроси:
Въпрос 1: Как следва да бъдат отчетени разходите за командировка на шофьорите, как да бъдат оформени командировъчните документи, съответно с какви документи се отчитат тези разходи?
Въпрос 2: Как следва да бъдат отчетени документите за пътни такси, получени в чужбина, следва ли да бъдат преведени на български език?
Условията и редът за командироване, осъществяване и отчитане на служебните командировки в чужбина, както и правата и задълженията на командироващите органи и на командированите лица, са уредени в Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина (НСКСЧ) (обн. ДВ, бр. 50/2004 г., посл. изм. ДВ, бр. 2/2017 г.). Наредбата е издадена на основание чл. 215 във връзка с чл. 121 от Кодекса на труда (КТ) и се прилага за лицата, които се намират в служебни или трудови правоотношения с ведомствата и предприятията (§ 3 от ПЗР на НСКСЧ).
Командироването в чужбина се извършва въз основа на писмена заповед, издадена от ръководителя на предприятието (чл. 5 от НСКСЧ).
Командировъчните пари на персонала на транспортните средства са уредени в раздел IV на НСКСЧ. Ръководителят на предприятието определя обезщетението при командироване за командировъчни пари в минимално установените размери по НСКСЧ, издадена на основание чл. 215 от КТ, като за шофьорите (персонала на сухоземни транспортни средства) размерите са съгласно приложение № 3.
Съгласно чл. 35 от НСКСЧ средствата за командировки се утвърждават от ръководителя на предприятието или от упълномощено от него длъжностно лице, а отчетността и контролът се осъществяват съобразно разпоредбите на раздел V от наредбата.
За целите на корпоративното подоходно облагане разходите за командировки (пътни, дневни, квартирни и други) се третират като разходи за пътуване и престой на физически лица. Правилата за признаване за данъчни цели на счетоводните разходи за пътуване и престой на физическите лица са уредени в чл. 33, ал. 1 от ЗКПО, където са посочени две условия, които трябва да са изпълнени едновременно:
- пътуването и престоят да са извършени във връзка с дейността на данъчно задълженото лице, и
- физическите лица, извършили пътуването и престоя, да са в трудови правоотношения с данъчно задълженото лице или да са наети от него в рамките на извънтрудови правоотношения, включително управители, членове на управителни или контролни органи на данъчно задълженото лице.
Освен изискванията по чл. 33 от ЗКПО, трябва да е спазена и общата разпоредба на чл. 10 от ЗКПО относно документалната обоснованост на разходите. Съгласно чл. 10, ал. 1 от ЗКПО счетоводен разход се признава за данъчни цели, когато е документално обоснован чрез първичен счетоводен документ по смисъла на Закона за счетоводството (ЗСч), отразяващ вярно стопанската операция.
Съгласно чл. 10, ал. 3 от ЗКПО счетоводен разход се признава и когато първичният счетоводен документ е издаден от лице, което не е предприятие по смисъла на чл. 2 от ЗСч, и в документа липсва част от изискуемата информация по ЗСч, при условие че документът отразява вярно документираната стопанска операция.
Признаването на разходите за данъчни цели зависи от наличието на легитимни разходооправдателни документи. За доказване на фактическото извършване на разходите и връзката им с дейността на предприятието могат да служат документи, с които се определят обектът и целта на пътуването, както и фактури или други документи от хотела, мястото за нощувка, включително за паркинг, гориво, пътни такси.
С оглед териториалния обхват на действие в България на ЗСч, неговите разпоредби са задължителни, когато съставители на документите са български предприятия. Търговците, установени на територията на друга държава, не са задължени да издават първични счетоводни документи, съобразени с изискванията на действащото в Република България законодателство.
Следователно, документи, издадени от чуждестранни лица, които не са предприятия по смисъла на ЗСч, могат да не съдържат изискуемите реквизити по този закон, като в тези случаи данъчно задълженото лице - получател трябва да е в състояние да докаже реалността на доставката.
Съгласно чл. 5 от ЗСч, когато сделката е уговорена в чуждестранна валута, левовата ѝ равностойност се определя, като към сумата в чуждестранна валута се прилага централният курс на Българска народна банка към датата на сделката.
Счетоводните документи, които постъпват в предприятието на чужд език, се превеждат на български език в случаите, когато това е предвидено в закон. Такова изискване се съдържа в чл. 55, ал. 1 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК), според който при поискване от орган по приходите субектът е длъжен да представи съставен на чужд език документ, придружен с точен превод на български език, извършен от заклет преводач.
С оглед на изложеното се приема, че когато полученият в чужбина документ за пътна такса отразява вярно стопанската операция и отговаря на критериите за документална обоснованост по смисъла на ЗСч, разходът, документиран с този документ, се признава за данъчни цели, независимо дали документът е преведен на български език.
Извод по въпрос 1: Разходите за командировки на шофьорите се отчитат като разходи за пътуване и престой на физически лица при спазване на НСКСЧ (заповед за командировка, утвърдени средства, отчетност по раздел V) и при изпълнение на условията на чл. 33 и чл. 10 от ЗКПО, доказани с надлежни разходооправдателни документи (документи за обект и цел на пътуването, фактури и други документи за нощувки, паркинг, гориво, пътни такси).
Извод по въпрос 2: Документите за пътни такси, получени в чужбина, се признават за данъчни цели, ако отразяват вярно стопанската операция и отговарят на критериите за документална обоснованост по ЗСч, без да е необходимо да бъдат превеждани на български език, освен ако орган по приходите не изиска по реда на чл. 55, ал. 1 от ДОПК представянето им с точен превод от заклет преводач.
Настоящото становище е принципно и е изготвено въз основа на изложената в запитването фактическа обстановка. В случай че в производство, възложено по реда на ДОПК, се установи фактическа обстановка, различна от посочената, не може да се прави позоваване на разпоредбата на чл. 17, ал. 3 от ДОПК.
