НАП: Данъчно облагане по ЗДДФЛ и социално осигуряване на български граждани, работещи по граждански договори в трета държава

Относно приложимото законодателство в сферата на социалната сигурност и данъчното облагане спрямо български граждани, които полагат труд на територията на трета държава, се излагат следните съображения.

По отношение на социалното осигуряване

След присъединяването на Република България към Европейския съюз се прилагат регламенти за координация на системите за социална сигурност на държавите членки. Регламент (ЕО) № 883/2004 и Регламент (ЕО) № 987/2009 се прилагат на територията на всички държави членки на ЕС.

В общия случай регламентите се прилагат към граждани на държава членка, които са или са били подчинени на законодателството на една или повече държави членки, на основание чл. 2, пар. 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004.

"Определяне на приложимото законодателство" е един от основните принципи, установени с Регламент (ЕО) № 883/2004. Съгласно чл. 11, пар. 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004 лицата, за които се прилага регламентът, са подчинени на законодателството само на една държава членка.

Приложимото законодателство се определя по разпоредбите на дял II от Регламент (ЕО) № 883/2004 (чл. 11 - чл. 16), при условие че е налице трансгранична ситуация, т.е. пресичане на граници между държави, които прилагат регламента, от лица, попадащи в персоналния му обхват.

В конкретния случай не е налице трансгранична ситуация, тъй като граждани на държава членка (България) ще работят в държава, която не е членка на ЕС, и описаната ситуация не попада в приложното поле на посочените регламенти.

От изложеното в запитването е видно, че граждани на държава членка (България) ще работят без трудово правоотношение в трета държава за юридическо лице от държава членка (Италия), което като възложител поема разходите за труда на тези физически лица.

С оглед на това се приема, че българското дружество не е осигурител по смисъла на Кодекса за социално осигуряване спрямо тези лица, съответно не е осигуряващ за целите на Закона за здравното осигуряване и не се дължат задължителни осигурителни вноски съгласно българското законодателство в сферата на социалната сигурност.

Извод: В разглежданата хипотеза българското дружество не е осигурител и не възниква задължение за внасяне на задължителни осигурителни вноски по българското законодателство.

По отношение на данъчното облагане

От запитването се установява, че чуждестранно юридическо лице изпраща български граждани - специалисти по ремонт на кораби - по обекти извън Европейския съюз. Не е уточнено за коя или кои държави става въпрос, както и каква е продължителността на престоя им в чужбина. За целта ще се сключват договори за извършване на определена работа (граждански договори.

При тази общо формулирана фактическа обстановка следва да се има предвид следното.

Редът за облагане на доходите на физическите лица (местни и чуждестранни) е уреден в Закона за данъците върху доходите на физическите лица.

Съгласно чл. 4 от ЗДДФЛ местно физическо лице, без оглед на гражданството, е лице:

• 1. което има постоянен адрес в България, или
• 2. което пребивава на територията на България повече от 183 дни през всеки 12-месечен период (лицето се смята за местно за годината, през която пребиваването му надхвърли 183 дни, като денят на излизане и денят на влизане в страната се смятат поотделно за дни на пребиваване в страната), или
• 3. което е изпратено в чужбина от българската държава, от нейни органи и/или организации, от български предприятия, и членовете на неговото семейство, или
• 4. чийто център на жизнени интереси се намира в България.

При наличие на една от тези хипотези физическото лице се счита за местно по смисъла на българското законодателство, с изключение на случаите по чл. 4, ал. 5 от ЗДДФЛ, според който не е местно физическо лице лицето, което има постоянен адрес в България, но центърът на жизнените му интереси не се намира в страната.

Съгласно чл. 4, ал. 4 от ЗДДФЛ центърът на жизнените интереси се намира в България, когато интересите на лицето са тясно свързани със страната. При определянето им могат да се вземат предвид семейството, собствеността, мястото, от което лицето осъществява трудова, професионална или стопанска дейност, и мястото, от което управлява собствеността си.

Съгласно чл. 6 и чл. 7 от ЗДДФЛ местните физически лица са задължени за данъци за придобити доходи от източници в Република България и в чужбина, а чуждестранните физически лица - само за доходи от източници в Република България.

Ако физическите лица станат местни лица за данъчни цели на държавата, в която се полага трудът, те ще бъдат чуждестранни физически лица за България. Тъй като услугите не се извършват на територията на България, доходите няма да попаднат в обхвата на чл. 8 от ЗДДФЛ, т.е. няма да са доходи от източник в България и няма да подлежат на данъчно облагане в България.

Ако физическите лица останат местни физически лица за България, те ще са данъчно задължени в страната за придобитите доходи от извънтрудови правоотношения от източник в чужбина.

На основание чл. 29 от ЗДДФЛ облагаемият доход от стопанска дейност на физическите лица, които не са търговци по смисъла на Търговския закон, се определя, като придобитият доход се намалява с разходи за дейността в размер на 25 на сто за възнаграждения по извънтрудови правоотношения.

Годишната данъчна основа за тези доходи (доходи от друга стопанска дейност) се определя, като облагаемият доход по чл. 29 от закона, придобит през данъчната година, се намалява:

• с вноските, които самоосигуряващото се лице е задължено да прави за данъчната година за своя сметка, а
• ако лицето не е самоосигуряващо се - с удържаните задължителни осигурителни вноски, които са за негова сметка, по реда на Кодекса за социално осигуряване и Закона за здравното осигуряване,
• както и с внесените в чужбина задължителни осигурителни вноски, които са за сметка на физическото лице.

Съгласно чл. 43 от ЗДДФЛ лицата, придобили доход от друга стопанска дейност по чл. 29 от закона, дължат авансово данък в размер 10 на сто върху разликата между:

• облагаемия доход и вноските, които самоосигуряващото се лице е задължено да прави за своя сметка за месеците на тримесечието, през което е придобит облагаемият доход, или
• ако лицето не е самоосигуряващо се - между облагаемия доход и удържаните задължителни осигурителни вноски.

Когато платецът на дохода от стопанска дейност не е предприятие, размерът на данъка се определя и данъкът се внася от лицето, придобило дохода. Под "предприятие" следва да се разбира предприятие по смисъла на Закона за счетоводството, както и търговското представителство по Закона за насърчаване на инвестициите, съгласно § 1, т. 33 от допълнителните разпоредби на ЗДДФЛ.

Придобитите от физическите лица доходи от друга стопанска дейност, подлежащи на облагане с данък върху общата годишна данъчна основа, се декларират в годишната данъчна декларация по чл. 50 от ЗДДФЛ от лицата, които са ги придобили, като се посочват в Приложение № 3 (образец 2031) на декларацията.

На основание чл. 75 от ЗДДФЛ, когато в данъчна спогодба или в друг международен договор, ратифициран от Република България, обнародван и влязъл в сила, се съдържат разпоредби, различни от разпоредбите на закона, прилагат се разпоредбите на съответната данъчна спогодба или договор.

Извън тези случаи, при определянето на данъка върху дохода местните физически лица ползват данъчен кредит за идентични или подобни чуждестранни данъци, наложени в чужбина от съответните компетентни органи, съгласно чл. 76 от ЗДДФЛ.

Извод: Данъчното третиране зависи от това дали лицата са местни или чуждестранни за България. Ако станат местни за държавата, където работят, доходите не се облагат в България, тъй като не са от източник в страната. Ако останат местни за България, доходите от гражданските договори с чуждестранното лице се облагат в България като доходи от друга стопанска дейност по реда на чл. 29, чл. 43 и чл. 50 от ЗДДФЛ, при съобразяване на евентуални данъчни спогодби по чл. 75 от ЗДДФЛ и право на данъчен кредит по чл. 76 от ЗДДФЛ.