Изх. № EП-52
Дата: 30.01.2019 год.
ЗМДТ, чл. 22, т. 2
ОТНОСНО:прилагане на чл. 22, т. 2 от Закона за местните данъци и такси /ЗМДТ/
В Централно управление на Националната агенция за приходите е получено Ваше писмо с вх. №EП-52 от 13.12.2018 г., в което поставяте въпроси за начина на облагане на жилищни имоти по чл. 22, т. 2 ЗМДТ, разположени в курорти, които могат да се обобщят в следните два въпроса:
- Следва ли с по-високата ставка да се облагат и земята и всички други сгради /друго жилище, декларирано като основно, второстепенни сгради, навеси, гаражи и пр./, намиращи се в имота или само обекта - жилище, което не е декларирано като основно?
- В случай че същата сграда е основно жилище за някой от съсобствениците на имота и не е основно жилище за друг или други съсобственици, каква ставка за данъка върху недвижимите имоти следва да се начисли за всеки от съсобствениците?
В отговор на поставените въпроси и на основание чл. 10, ал.1 т. 10 от Закона заНационалната агенция за приходите изразявам следното становище:
По силата на новата т. 2 на 22 ЗМДТ общинският съвет определя ставката на данъка за жилищни имоти, разположени на територията на населено място или селищно образувание, включени в Списъка на курортите в Република България и определяне на техните граници, приет с Решение на Министерския съвет № 153 от 24 февруари 2012 г., които за съответната година не са основно жилище на данъчно задълженото лице, не са отдадени под наем и не са регистрирани като места за настаняване по смисъла на Закона за туризма, в граници, както следва:
а) от 5 до 7 на хиляда върху данъчната оценка на недвижимия имот - за имотите, разположени в балнеолечебни, климатични планински и климатични морски курорти от национално значение, включени в списъка по т. 2;
б) от 4,5 до 6 на хиляда върху данъчната оценка на недвижимия имот - за имотите, включени в списъка по т. 2, извън тези по буква "а".
Разпоредбата е създадена като мярка за създаване на ефективен механизъм за борба с незаконосъобразното отдаване на жилища под наем в курортите, за което техните собственици не заплащат данък върху доходите. Тъй като същата е утежняваща, т.е. предвижда по-висок данък за споменатите жилищни имоти, следва да се тълкува стриктно. Поради тази причина понятието "жилищен имот" се схваща единствено като "жилище", каквото съдържание се влага и в "основно жилище", което означава, че при облагане с по-висока ставка на данъка не се включват декларираните земя, второстепенни постройки, стопански постройки, гаражи и пр., разположени в същия имот.
В хипотезата, в която едно жилище принадлежи на няколко съсобственици и за един от тях то е основно, а за други не е, за съсобствениците, за които жилището не е основно, би следвало да се начислява по-високата ставка на данъка по чл. 22, т. 2 от закона. Мотивите за това становище се извеждат от самия текст на т. 2, според който по-високата ставка не се прилага за имот, който за съответната година е основно жилище на данъчно задълженото лице, т.е. за имот, който не е основно жилище на лицето, ставката се начислява, при условие, че са изпълнени и другите две условия по т. 2. В случай че лицето, чийто имот е обложен с по-висока ставка, получава доходи от наем за този имот, които е декларирало, второто условие по т. 2 не е изпълнено /имотът да не се отдава под наем/, в резултат на което облагането следва да се извърши със ставката по чл. 22, т. 1 ЗМДТ.
В Централно управление на Националната агенция за приходите е постъпило писмо, с което се поставят въпроси относно прилагането на чл. 22, т. 2 от Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ) за начина на облагане на жилищни имоти, разположени в курорти.
Поставени са следните въпроси:
Въпрос 1: Следва ли с по-високата ставка да се облагат и земята и всички други сгради (друго жилище, декларирано като основно, второстепенни сгради, навеси, гаражи и пр.), намиращи се в имота, или само обекта - жилище, което не е декларирано като основно?
Въпрос 2: В случай че същата сграда е основно жилище за някой от съсобствениците на имота и не е основно жилище за друг или други съсобственици, каква ставка за данъка върху недвижимите имоти следва да се начисли за всеки от съсобствениците?
На основание чл. 10, ал. 1, т. 10 от Закона за Националната агенция за приходите се изразява следното становище.
Правна уредба по чл. 22, т. 2 ЗМДТ
По силата на новата т. 2 на чл. 22 ЗМДТ общинският съвет определя ставката на данъка за жилищни имоти, разположени на територията на населено място или селищно образувание, включени в Списъка на курортите в Република България и определяне на техните граници, приет с Решение на Министерския съвет № 153 от 24 февруари 2012 г., които за съответната година:
- не са основно жилище на данъчно задълженото лице,
- не са отдадени под наем и
- не са регистрирани като места за настаняване по смисъла на Закона за туризма,
като ставката се определя в следните граници:
- буква "а": от 5 до 7 на хиляда върху данъчната оценка на недвижимия имот - за имотите, разположени в балнеолечебни, климатични планински и климатични морски курорти от национално значение, включени в списъка по т. 2;
- буква "б": от 4,5 до 6 на хиляда върху данъчната оценка на недвижимия имот - за имотите, включени в списъка по т. 2, извън тези по буква "а".
Разпоредбата е създадена като мярка за създаване на ефективен механизъм за борба с незаконосъобразното отдаване на жилища под наем в курортите, за което техните собственици не заплащат данък върху доходите. Тъй като разпоредбата е утежняваща, т.е. предвижда по-висок данък за посочените жилищни имоти, тя следва да се тълкува стриктно.
По въпрос 1
Поради утежняващия характер на нормата понятието "жилищен имот" по чл. 22, т. 2 ЗМДТ се схваща единствено като "жилище", каквото съдържание се влага и в понятието "основно жилище". Това означава, че при облагане с по-високата ставка на данъка не се включват декларираните:
- земя,
- второстепенни постройки,
- стопански постройки,
- гаражи и пр.,
разположени в същия имот.
Извод: С по-високата ставка по чл. 22, т. 2 ЗМДТ се облага само жилището, което не е декларирано като основно, без да се включват земята и другите сгради (второстепенни постройки, стопански постройки, гаражи и др.), разположени в същия имот.
По въпрос 2
В хипотезата, в която едно жилище принадлежи на няколко съсобственици и за един от тях то е основно жилище, а за други не е, за съсобствениците, за които жилището не е основно, следва да се начислява по-високата ставка на данъка по чл. 22, т. 2 ЗМДТ.
Мотивите за това становище се извеждат от текста на т. 2, според който по-високата ставка не се прилага за имот, който за съответната година е основно жилище на данъчно задълженото лице. Следователно за имот, който не е основно жилище на лицето, ставката по чл. 22, т. 2 се начислява, при условие че са изпълнени и другите две условия по т. 2 - имотът да не е отдаден под наем и да не е регистриран като място за настаняване по смисъла на Закона за туризма.
В случай че лицето, чийто имот е обложен с по-високата ставка, получава доходи от наем за този имот, които е декларирало, второто условие по т. 2 (имотът да не се отдава под наем) не е изпълнено. В резултат на това облагането следва да се извърши със ставката по чл. 22, т. 1 ЗМДТ.
Извод: Когато жилището е съсобствено и за един съсобственик е основно жилище, а за други не е, за дяловете на съсобствениците, за които жилището не е основно, се прилага по-високата ставка по чл. 22, т. 2 ЗМДТ, при изпълнение на останалите условия по т. 2. Ако за съответния дял са декларирани доходи от наем, условието имотът да не се отдава под наем не е изпълнено и за този дял се прилага ставката по чл. 22, т. 1 ЗМДТ.
