Въпросът на roberti4ka не само, че не е неуместен, той е много смислен. Статията се отнася повече за външното счетоводно обслужване, където отношенията счетоводител-работодател не са на власт и подчинение, и работодателят не може едностранно да налага волята си.
Относно конкретния въпрос:

''Възможно ли е управителя да каже, че аз съм отговорна за всичко - един вид да ме натопи, а той да се измъкне от отговорност.''

Считам, че не е невъзможно работодател на ''натопи'' счетоводител на трудов договор, било защото цели да избяга или сподели отговорност. Дали някой от тях би се ''измъкнал'' не може да се отговори, предвид огромното разнообразие на конкретни съществени обстоятелства по всеки отделен случай. Законът изключва отговорността единствено на работника и служителя, влючително за подбудителство и помагачество. По аргумент на обратното, отговорността на счетоводителя не е изключена. Той би могъл да отговаря за подбудителство и/или помагачество, което означава съучастие.
Доста трудно, поне аз, бих могъл да отговоря по-конкретно на принципни въпроси. Съзнавам, че отговорът ще провокира повече въпроси, отголкото да  отговаря на такива.

Основание за ангажиране на отговорността по чл. 255 ''б'' НК, ще бъде на лице в момента, в който има умишлено подаване на невярна информация за  укриване на осигуровки в големи и особено големи размери. Трудно бих могъл да отговоря за какъв период следва да е укриването, не съм и сигурен и че разбирам правилно въпроса. Все пак - периодът би могъл да бъде години, до изтичане на давността.

Въпреки, че ТД и ведомостите са подписани от работодателя и работника, често те не отговарят на действителното положение, а самият ТД с невярна информация се изготвя и представя за подписване на работника или служителя от самия счетоводител. Ето защо, декларацията в определени случаи, би  могла да е от полза за добросъвестни счетоводители, тъй като може да изключи умисъла им- знанието, че информацията е невярна.

Значението на декларацията не бива да се aбсолютизира. Тя не е задължителна, а в много случаи дори би била излишна. Не може да бъде и гаранция за добросъвестност на конкретно лице, водещо незаконна счетоводна дейност, за каквато има безспорни данни.

Няма спор, че ''Ако имаш разписан ТД от работник и работодател няма как да работиш с друга информация, освен заложената в него...''. Това предполага няколко възможности:
1. Знание, че информацията е недействителна и подаването й - умисъл.
2. Знание за действителност на информацията, поради ред обстоятелства или убеденост в резултат от използване на споменатите възможности, което би довело до липса на умисъл.
3. Незнание за недействителността на информацията, което е производно на второто - отново липса на умисъл.

В случаите на 2 и 3 отговорността се носи от виновния, който няма да  е счетоводителят.

Иначе законът действа от влизането му в сила.

Според мен, идеята на законодателя е добра, а нейният смисъл се състои в това да подтикне счетоводителите да бъдат по-внимателни към документацията, с която работят и представят. Това би оказало косвен ''натиск'' върху управата на фирмите да представят истинни документи, а ако не го правят сами да понасят неблагоприятните последици. Считам, че ефективността на тази разпоредба би била, като тази по предходния член: чл 255 ал. 1, т. 6 от НК: "Който избегне установяване или плащане на данъчни задължения в големи размери, като: състави или използва документ с невярно съдържание, неистински или преправен документ при упражняване на стопанска дейност, при водене на счетоводство или при представяне на информация пред органите по приходите или публичните изпълнители се наказва...''. Практиката на съдилищата, която прегледах изобилства от дела срещу нередовни платци, но не и срещу счетоводители. Все пак от счетоводната гилдия би трябвало да знаят доколко е  била реализирана отговорността на техни колеги по чл 255, за да се ориентират за приложението и ефективността на новия чл. 255 ''б''.

Затвор и глоба за укриване на осигуровки в големи и особено големи размери

С  ДВ. бр.107 от 24 Декември 2014 г. в сила от 01.01.2015 г. се създаде нов  чл. 255б в Наказателния кодекс, който криминализира укриването на осигурителни вноски в големи размери. Законовият текст гласи:

Който укрие задължителни осигурителни вноски за държавно обществено осигуряване или за здравно осигуряване в големи размери, като:
1. обяви осигурителен доход в по-малък размер от действителния за осигуреното лице;
2. не подаде декларация;
3. потвърди неистина или затаи истина в подадена декларация;
4. състави или използва документ с невярно съдържание, неистински или преправен документ при упражняване на стопанска дейност, при водене на счетоводство или при представяне на информация пред органите по приходите;
5. унищожи или укрие в законоустановените срокове счетоводни документи, счетоводни регистри или ведомости за заплати;
се наказва с лишаване от свобода до пет години и с глоба до две хиляди лева.

Когато задълженията за задължителни осигурителни вноски за държавно обществено осигуряване или за здравно осигуряване са в особено големи размери, наказанието е лишаване от свобода от две до осем години и конфискация на част или на цялото имущество на виновния.

Интерес представлява т. 4 от ал. 1 на цитирания член, според която отговорност носи и счетоводител, който при воденето на счетоводство използва документи с невярно съдържание и представя невярна информация пред органите по приходите (НАП).

Новият член 255 ''б'' е в глава седма на Наказателния кодекс, където се визират: ПРЕСТЪПЛЕНИЯ ПРОТИВ ФИНАНСОВАТА И ДАНЪЧНАТА И ОСИГУРИТЕЛНИТЕ СИСТЕМИ. Характерно за престъпленията в тази глава е това, че те се извършват умишлено и то с пряк умисъл. Такъв умисъл е налице, когато деецът съзнава обществената опасност на своето деяние, предвижда, че в резултат на поведението му ще настъпят обществено опасни последици, но въпреки това  иска (пряко цели) настъпването на тези последици.

За да се ангажира отговорността на счетоводителя е необходимо престъплението да бъде довършено, а това ще стане чрез кумулативното наличие и осъществяване на две действия: използването на документи с невярно съдържание и представянето на невярната информация в НАП. Това прави престъплението ''укриване на осигуровки'' своеобразно съчетание от две дейности: фактическа – използване на неистинни документи и юридическа – подаване на невярната информация в НАП.

Освен това, за да има престъпление е необходимо деецът (счетоводителят) да е действал умишлено - да е знаел, че работи с неистинни документи, както и че подава такива документи.  Обратно: липсата на умисъл (съзнанието, че работи с действителна информация) би довело до несъставомерността на извършеното, по-специално до  несъставомерност на престъплението от субективна страна, което би означавало липса на престъпление. Разбира се умисълът (знанието у счетоводителя, че работи с неистинни документи) следва да се докаже в съда от прокуратурата и то по несъмнен начин, тъй като никоя присъда не може да почива на предположения.

Ето защо считам, че умисъл у счетоводителя, ако не невъзможно, то ще бъде изключително трудно да бъде доказан, което, според мен, означава, че делата срещу счетоводители ще бъдат екзотична рядкост, а осъдителните присъди ще липсват. Това, разбира се, извън случаите на явна незаконна дейност – водене на двойно счетоводство и наличие на документи, доказващи воденето на такова.
 
Престъплението по новия чл. 255 ''б'' не се различава съществено от съществуващото  престъпление по чл 255 ал. 1, т. 6 от НК. Съгласно закона: "Който избегне установяване или плащане на данъчни задължения в големи размери, като: състави или използва документ с невярно съдържание, неистински или преправен документ при упражняване на стопанска дейност, при водене на счетоводство или при представяне на информация пред органите по приходите или публичните изпълнители се наказва с лишаване от свобода от 1 до 6 години или глоба до 2 хил. лева." Това престъпление е известно като ''незаконна счетоводна дейност''.

И при двете престъпления са налице незаконни действия на лица във вреда на държавния бюджет. И при двете не е необходимо да се е стигнало до невнасяне на дължимите суми или казано иначе до реално ощетяване на държавата. Те се считат за извършени с осъществяването на противозаконната счетоводна дейност (подаването на информацията), което ги прави престъпления на просто извършване – без престъпен резултат – действително увреждане.

С цел осуетяване на дори хипотетичната възможност за образуване на досъдебни и съдебни производства срещу счетоводители, в които разследващите и прокуратурата ще се изправят пред трудно преодолимите трудности в доказване наличието на умисъл за извършване на престъплението ''укриване на осигуровки'',  ми се струва, че за личното спокойствие и в полза на всеки счетоводител, би било да изисква от управата на фирмата на декларация за истинността на предоставените им документи. Такава декларация би парирала прокурорския обвинителен уклон и неговото съмнение за наличието на умисъл и би доказала добросъвестността  на представилия информацията в НАП, както и неговото желание да спазва закона.

Тази декларация би могла да съдържа следния текст: ''Декларирам истинността на представените документи за периода от...... до.......''

Или: ''Декларирам, че информацията и документите, предоставени на счетоводната кантора, отговарят на действителността на стопански операции на управляваното от мен дружество.''

Интересно е какво би могъл да стори счетоводителят при отказ от страна на фирмата да представи такава декларация. В този случай би следвало всеки да изисква заверяване на документите и декларациите (Д1, Д6, справки-декларации по ЗДДС) от управата на фирмите преди изпращането им в НАП. Добра практика е счетоводителят да приема документите по опис от фирмата.

При евентуална невъзможност от осъществяване на горните хипотези, в краен случай и предвид сроковете за подаване на документи, би могло да се да изисква потвърждаване на  действителността на документите чрез официалната електронна поща на фирмата, адресирано до счетоводителя, което потвърждаване да е недвусмислено, че изхожда управителя или от оправомощено лице. Изискването на  такова потвърждаване и осъществяването му ще  се ползва с много по-слаба доказателствена стойност от декларацията, но все пак е индикация за добрите намерения на конкретния счетоводител да работи законосъобразно.

---

Настоящата статия изразява личното мнение на автора, тя със сигурност не е изчерпателна, особено относно сложната материя за наличието и доказването на  умисъл в осъществяване на престъпление. Предвид новостта на материята липсва и практика на съдилищата, особено на върховните, която би била ценен източник за изясняване на тези нови моменти в законодателството.

адв. Росен Димитров
Адвокатска колегия – гр. Пловдив

Осигурителните вноски в универсален пенсионен фонд (УПФ) подлежат на наследяване.

Допълнителното осигуряване бива два вида: допълнително задължително пенсионно осигуряване (т.нар втори стълб) и допълнително доброволно пенсионно осигуряване (т.нар трети стълб). При смърт на осигуреното лице на наследниците му по закон - преживелия съпруг, низходящите или възходящите, се изплащат еднократно или разсрочено натрупаните средства по индивидуалната му партида, като се спазват редът на наследяване установен в Закона за наследството. Когато осигуреното лице или пенсионерът няма наследници, натрупаните средства по индивидуалната партида в универсален фонд се прехвърлят в пенсионния резерв.

След 01.01.2015 г. на родените след 31.12.1959 г. се предвижда възможност сами да решат дали да се осигуряват задължително за допълнителна пенсия в някой от универсалните пенсионни фондове, които са частни или изцяло за пенсия в Държавното обществено осигуряване, както всеки сам да избира дали да се осигурява в частен пенсионен фонд или изцяло в НОИ.

Възможността за избор не следва да се приема като ''национализация''. Известно е, че национализацията е прехвърлянето (трансформацията) на частна собственост в държавна такава. Исторически това е ставало независимо от волята на собственика и без справедливото му компенсиране – експроприация.

Какво казва Законът за наследството?

Наследяването е преминаването на имуществото на починалото лице към неговите наследници. Юридическият факт, който поражда тези отношения е смъртта на наследодателя. Наследяването бива два вида: по закон и по завещание. При първия вид наследството преминава към наследниците по закон. Те за няколко групи: 1. децата на наследодателя-родни и осиновени. 2. Родителите му. 3. Братя, сестри, баба и дядо. 4. Роднините на наследодателя до 4та степен (вторите му братовчеди). Положението на съпруга е особено – той наследява заедно с първите три реда наследници, а ако няма такива наследява сам. Всеки наследник от по-преден ред изключва наследниците от по заден. Пример: ако починалият има деца и съпруг, то неговите братя не получават нищо от имуществото му.

Самото наследство е съвкупността от имуществените права на починалия – имоти, пари (активи) и неговите задължения – това, което той дължи на трети лица (пасиви). Твърде често обаче, задълженията на наследодателя са повече от това, което той притежава. Ето защо законът е предвидил възможност за всеки наследник, който не може да се възползва от активите на наследството, поради това, че няма такива или че пасивите му ги надхвърлят, да се откаже от наследството. Процедурата по отказ не е сложна и се развива пред Районния съд. В случай, че наследник не изявява воля и не приема наследството, но и не прави отказ от него, то Районният съд може да му определи срок, в който да заяви намеренията си. Веднъж отказал се, наследникът не може да промени волята си, тъй като отказът е безусловен и окончателен.

С наследяването по завещание, починалият може да включи в кръга на наследниците по закон лица, които нямат семейна връзка с него, доколкото не накърнява правото на запазената им част. Това завещание бива два вида: нотариално и саморъчно. Саморъчното е задължително да бъде написано изцяло саморъчно от него. Определени права и задължения на наследодателя не подлежат на наследяване. Те се прекратяват с неговата смърт.

Особена хипотеза представлява правото на наследствена пенсия. Такова право имат децата, живият (преживелият) съпруг и родителите му. Споменатият по-горе отказ от наследство не лишава лицата имащи право на наследствена пенсия от такава. Размерът й се определя като процент от пенсията, която би получавал наследодателят, съгласно броя на наследниците.

Когато шефът ме назначи на работа, ми каза, че работата е елементарна и всеки може да я работи, дори да няма висше образование, каквото беше изискването в обявата. Сега ме уволни, защото не съм бил квалифициран за тази длъжност, понеже нямам висше образование. Може ли да го съдя, че се извъртя и ме уволни?

В този и подобни случаи основанията за оспорване законността на уволнението пред съда са на лице, тъй като е недопустимо работодател да уволни работник или служител за това, че последният няма необходимото образование или професионална квалификация, при положение, че когато го е наемал за същата работа е знаел това, но въпреки това е решил да го наеме.
По такъв казус се е произнесъл Върховният касационен съд с Решение № 207 от 02.10.2014 г. по гр. д. № 2355/2014 г, който приема, че когато работодател се е съгласил, че притежаваните от работника образование и квалификация не отговарят на обявените от него, но са достатъчни за конкретната работа и работникът би се справил със задълженията си, то впоследствие не би могъл да черпи благоприятни за себе си последици от това свое поведение, и да прекрати законосъобразно трудовото правоотношение, позовавайки се на чл. 328 ал. 1 т. 6 от Кодекса на труда, а именно липса образование и професионална квалификация у назначения работник или служител.

Цесията е договор между две страни, съгласно който едната страна прехвърля на другата страна по договора правото си да получи дължимото й (вземането си) от трето лице. Това може да бъде вещ или пари.

Пример: Иван е дал 1000 лева в заем на Петър. Петър отказва да му ги върне. Иван е по-слаб от него и се страхува да си ги поиска. Затова не иска да го съди, понеже ако заведе дело Петър ще се саморазправи с него. Затова Иван сключва договор с друго лице – Тодор, който е по-голям бабаит от Петър. Освен това за него воденето на дело не е проблем. В договора си Иван и Тодор се уговарят за следното: Тодор дава на Иван 800 лева веднага и получава от него правото му да получи от Петър 1000 -тa лева, които той дължи на Иван.

Изгодата на Иван, е че получава по-малко, но веднага – без съдебни “разправии“, а изгодата на Тодор е, че срещу своите 800 лева, дадени на Иван, ще получи 1000 от Петър, когато го осъди, ако той все още отказва да плати. Т.е. Тодор ще е на печалба с 200 лева. За него обаче остава риска от евентуалната неплатежоспособност на Петър. За Петър по принцип е без значение на кой ще плати, той просто нехае докато не бъде прунуден да го стори било със сила или чрез съдебна намеса.

Това е договорът за цесия, известен още като прехвърляне на вземане.

Цесията е граждански договор, с който се стига до промяна в една от страните по едно облигационно правоотношение. За тази промяна не се изисква съгласието на длъжника (Петър в дадения пример). Длъжникът обаче трябва да бъде уведомен за цесията, за да знае на кого следва да плати. Договорът за цесия е неформален – няма нужда да се заверява от нотариус – т.е. валиден е дори ако се сключи устно или писмено само с подписи на страните.

По подобен начин стои и въпросът с нашумелите в медиите цесии в КТБ.

Според чл. 4 ал. 1 от Закона за гарантиране влоговите в банките, фондът за гарантиране влоговете поема пълно изплащане на влогове до размер на 196 000 лева. Така, когато едно лице има в дадена банка – например 296 000. лева и банката фалира, то това лице ще получи само 196 хил. и ще загуби 100 хил., които има над гарантирания от закона размер. За да избегне този неблагоприятен резултат, това лице сключва договор за цесия с друго лице, съгласно който му прехвърля горницата над гарантирания си влог – сумата от 100 хил. Така общият влог от 296 хил. бива раздробен на два влога: един от 196 000 и един от 100 000. По този начин държавата в лицето на Фонда за гарантиране влоговете на банките ще трябва да изплати и двете суми – 196 хил. на първия, който е прехвърлил и 100 хил. на втория, на когото са прехвърлени парите над гарантирания минимум. Т.е. Чрез договора за цесия, в случая, се заобикаля закона и се получава така, че държавата ще бъде в ситуация да изплати и влогове, които “на практика“ са над гарантирания размер от 196 000 лева.

В описаното правоотношение лицето с влог над гарантирания получава сумата в размер на 196 хил. от държавата. Прехвърля горницата от 100 000 на друго лице, срещу което получава от него 80 000 веднага като плащане по договора. Така първоначалният вложител получава 196+80=276 000. Второто лице получава от държавата 100 000 – което е в рамките на гарантирания мин, но е платило 80 по цесията. Така то е на печалба с 20 000.

В случая губещ е само държавата, която дефакто следва да заплати целия влог на вложителя в размер на 296 хил. лева, който благодарение на договора за цесия бива разделен на два влога до размера на гарантирания от нея минимум. Ето защо държавата обмисля закон за отмяна на цесиите с обратна дата, което според някои видни юристи не следва да се допуска.