Предлагам Ви едно чудесно разяснение на Пламен Донев по въпроса:
„За да е налице дистанционна доставка:
• стоките трябва да се изпращат от или за сметка на доставчика от една държава-членка в друга;
• доставчикът на стоките (А) трябва да е регистриран по ЗДДС в държавата-членка, от която започва изпращането или транспортирането;
• получателят (Б) не трябва да е задължен да начисли ДДС при ВОП на стоката в държавата-членка, където транспортът приключва (т.е. не е регистриран по ДДС там)
• стоките не са нови превозни средства, стоки които се монтират и/или инсталират от или за сметка на доставчика и стоки, за които е предвиден специален ред за облагане на маржа на цената.
Най-честият случай на дистанционна продажба на стоки е ако регистрирано лице извършва търговия чрез интернет и продава стоки на нерегистрирани физически лица в други държави-членки. Като цяло, изискване на ЗДДС е стоките
да се облагат според мястото на тяхното крайно потребление, т.е. там където ще се ползват или консумират. При дистанционните продажби, обаче, при които се предполага наличието на много нерегистрирани купувачи в различни страни, това изискване би довело до задължение на доставчика да се регистрира във всяка една от тези страни, в които се потребяват стоките. За да се избегне това неудобство е въведен инструмент, който се нарича "праг на дистанционните продажби".
Когато размерът на извършените от доставчика продажби през годината надвиши този праг, доставчикът е задължен да се регистрира по ДДС във всяка една държава-членка, за която е надвишил приложимия праг и да начислява ДДС съгласно ставката на тази държава от ДДС номера получен при регистрацията в съответната държава. Например ако българско дружество извършва дистанционни продажби на стоки във Великобритания, Австрия и Германия, то ще е задължено да се регистрира за ДДС цели във всяка една от тези държави след надвишаване на прага на същественост определен от всяка отделна държава.
Системата на ДДС предвижда и облекчен режим, когато доставчикът не е достигнал съответния праг. В такъв случай доставчикът има право:
• да не се регистрира за ДДС в тази друга държава членка, като в този случай доставчикът следва да начислява ДДС по ставката в държавата в която е установен и регистриран за ДДС цели. Както в горния пример ако приемем, че българско дружество извършва дистанционни продажби във Великобритания, Австрия и Германия и не е надвишило прага на същественост в нито една от тези държави, то следва да начислява български ДДС. След като достигне прага на същественост например в Австрия, то следва да се регистрира за ДДС цели там, но може да продължи да начислява български ДДС до достигане на праговете предвидени във Великобритания и Германия.
или
• ако желае има право да се регистрира за ДДС цели в съответната държава и да начислява ДДС по ставка и от ДДС номера в тази държава, дори и да не е достигнало приложимия праг (например ако българско дружество извършва дистанционни продажби в Люксембург, то вероятно би предпочело да се регистрира за ДДС цели там и да начислява 15% ДДС на крайните клиенти съгласно законодателството на Люксембург, а не 20% български ДДС дори и ако не е достигнало прага за задължителна регистрация при дистанционни продажби приложим в Люксембург).”