на някое от основанията, посочени в чл. 54б, ал. 3 от Кодекса за социално осигуряване: чл. 325, т. 1 и 2, чл. 326 и 330 от Кодекса на труда, чл. 103, ал. 1, т. 1, 2 и 5, чл. 105 и 107, ал. 1, т. 1 - 4 от Закона за държавния служител, чл. 162, т. 1 и 6, чл. 163 и чл. 165, т. 2 и 3 от Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България, чл. 226, ал. 1, т. 4, 6, 8 и 16 от Закона за Министерството на вътрешните работи, чл. 101, ал. 1, т. 5, 7 и 9 от Закона за Държавна агенция "Разузнаване" и чл. 165, ал. 1, т. 2, 3 и 5 и чл. 271, т. 2, 3 и 5 от Закона за съдебната власт или по други закони;"

Във връзка с постъпило запитване по описа на Централно управление на Националната агенция за приходите изразяваме следното становище:

Съгласно разпоредбата на чл. 28, ал. 1, т. 2 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК) адресът за кореспонденция на задължените лица е адресът на управление - за местните юридически лица, регистрираните търговски представителства и клоновете на чуждестранни лица, освен ако 6 регистър БУЛСТАТ не е вписан друг адрес за кореспонденция, съответно в търговския регистър не е вписан друг адрес на управление. Този друг адрес би могъл да бъде посоченият в чл. 7, ал. 1, т. 8 от ЗРБУЛСТАТ адрес за кореспонденция. За местните юридически лица, декларирали до 31.12.2005 г. данъчен адрес, различен от адреса им на управление, не възниква задължение за вписване на нов такъв в регистър БУЛСТАТ.

От друга страна, разпоредбата на чл. 114,ал. 1,т. 4 и т. 7 от ЗДДС изисква фактурата задължително да съдържа име и адрес на доставчика и получателя. Видно от цитирания законов текст, същият не конкретизира дали това следва да бъде адресът на управление или адресът на осъществяване на дейността. Предвид това отговорът на поставения от вас въпрос следва да бъде обоснован с общовалидните за местните юридически лица правни норми на Търговския закон (ТЗ) и Закона за счетоводството (ЗСч).

Според разпоредбата на чл. 12, ал. 2 от ТЗ адресът на търговеца е адресът на управлението на дейността му, а съгласно чл. 13, ал. 1 от същия закон търговецът е длъжен да посочва в търговската си кореспонденция и в интернет страницата си, ако има такава: фирмата; седалището и адреса на управлението; единния идентификационен код и банковата сметка. Търговецът може да посочва и адрес за съобщения.

В разпоредбата на чл. 7, ал. 1 от ЗСч е въведено изискване към съдържанието на първичния счетоводен документ, адресиран до други предприятия или физически лица. В т. З на чл. 7, ал. 1 е посочено, че първичният счетоводен документ следва да съдържа наименование, адрес и номер за идентификация по чл. 84 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс на издателя и получателя.

С разпоредбата на чл. 7, ал. 8 е регламентирано, че адресът по ал. 1, т. З е:

1. постоянният адрес - за физическите лица;

2. адресът на управление - за юридическите лица;

3. адресът за кореспонденция по ДОПК - за лицата, които нямат адрес на управление.

От цитираните законови разпоредби е видно, че адресът, който търговецът - местно юридическо лице,следва да посочва в първичните счетоводни документи, адресирани до други предприятия или физически лица, е адресът на управление. Следователно доколкото ЗДДС не съдържа специални изисквания по отношение на адреса, който трябва да се посочва във фактурата по чл. 114, то това е адресът на управление по смисъла на чл. 12 от ТЗ.

Зам. изпълнителен директор на НАП: (п)
 (Красимир Стефанов)

          В  ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

 

 

Районен съд – Русе, XIV – ти граждански състав в публично съдебно заседание на двадесети февруари през две хиляди и седемнадесета година в състав:

                                                                           

Председател : Милен Бойчев

 

 

при секретаря А.Х., като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 5918 по описа за 2016 година, за да се произнесе, съобрази:

Предявен е иск с правно основание чл.128, т.2 КТ

Постъпила е искова молба от С.Р. Стойков против „Спарки” АД гр. Русе, в която се твърди, че страните са в трудово  правоотношение, по силата на което ответното дружество се явявало работодател на ищеца. Спрямо последния имало образувано изпълнително дело за просрочен кредит и върху трудовото му възнаграждение бил наложен запор. Работодателят удържал определени суми и ги превеждал на съдебния изпълнител въз основа на този запор. Ищецът твърди, че удържаните суми от работодателя не са съобразени с размерите указани в ГПК, а ги надвишавали със следните суми: за м.октомври 2015г. - 132,88лв., за м.ноември 2015г. - 127,99 лв., за м.декември 2015г. - 127,53лв., за м.януари 2016г. - 146,93лв., за м.февруари 2016г. - 255,82лв.; за м.март 2016г. - 140,93лв., за м.април 2016г. - 140,93лв., за м.май 2016г. - 269,83лв., за м.юни 2016г. - 269,71лв., за м.юли 2016г. - 145,64лв.; за м.август 2016г. - 144,20лв. С оглед на това се иска постановяване на решение, с което ответното дружество бъде осъдено да му заплати тези неправомерно удържани суми, ведно със законната лихва върху тях, считано от предявяване на иска. Претендират се и направените по делото разноски.

В срока за отговор по чл.131 ГПК, ответното дружество изразява становище за неоснователност на предявеният иск. Твърди, че всички удържани от работодателя суми са надлежно преведени в пълен размер по сметката на съдебния изпълнител в изпълнение на запорно съобщение от 27.10.2015г. Оспорва се твърдението в исковата молба, че работодателят е удържал неправомерно суми от трудовото възнаграждение на ищеца, както и че удържаните суми не са съобразени с размерите, предвидени в ГПК. Твърди се още, че с оглед на нормативната уредба, определянето на точния размер на удържаната сума е задължение на съдебния изпълнител, а не на третото лице работодател, получил запорното съобщение, което следвало единствено да удържа суми от възнаграждението на длъжника. Съдебният изпълнител със запорното съобщение по чл.450, ал.3 ГПК трябвало да уведоми третото задължено лице в какъв размер да се правят удръжки от възнаграждението на длъжника, т.е. какъв е секвестируемият му размер и поради това ответното дружество не разполагало с възможността да заяви пред съдебния изпълнител чужди права. Ако длъжникът считал, че наложеният му запор е незаконосъобразен, следвало да обжалва действията на съдебния изпълнител. Извършвайки удръжки по запора, работодателят бил изпълнил свое законно задължение и нямал нито правото, нито задължението да изплати същите тези суми на работника.

Съобразявайки становищата на страните, събраните по делото доказателства по вътрешно убеждение и приложимият закон, съдът прие за установено от фактическа страна следното:

Няма спор по делото, че страните се намират в трудово правоотношение. Във връзка с образувано срещу ищеца изпълнително дело№********** на ЧСИ И.Х., на 26.10.2015г. последният е изпратил до ответното дружество в качеството му на работодател на длъжника запорно съобщение, с което е указал, че удръжките  следва да бъдат извършени при спазване правилата по чл. 446 ГПК.

Няма спор между страните, а и се установява от представените писмени доказателства, че въз основа на полученото запорно съобщение, ответното дружество от нетното трудово възнаграждение на ищеца е извършило следните удръжки /запор/: за месец октомври от 454,66лв. - 151,55лв., за месец ноември 2015г. от 395,86лв. - 131,95лв., за месец декември 2015 от 390,46лв. - 130,15лв., за месец януари от 503,13лв. - 167,71лв., за месец февруари 2016г. от 603,27лв. - 301,23лв., за месец март 2016г. от 431,09лв. - 143,70лв., за месец април 2016г. от 431,14лв. - 143,71лв., за месец май 2016г. от 659,32лв. - 329,66лв., за месец юни 2016г. от 658,84лв. - 329,42лв., за месец юли 2016г. от 487,71лв. – 162,57лв. и за месец август 2016г. от 470,34лв. – 156,78лв. или общо 2148,84лв.

Видно от заключението на вещото лице по назначената съдебно-икономическа експертиза, посочените по-горе удръжки представляват 1/3 или 1/2 част от цялото нетно трудово възнаграждение на ищеца за съответния месец. Вещото лице е посочило и вариант при който удръжките по запорното съобщение се изчисляват само върху получената от ищеца нетна сума над минималната работна заплата при съобразяване правилото на чл. 446, ал.1 т.1 ГПК. В този случай сумите, които подлежат на удръжка са следните: за месец октомври 2015г. – 18,67лв., за месец ноември 2015г. – 3,96лв., за месец декември 2015г. – 2,62лв., за месец януари 2016г. – 20,78лв., за месец февруари 2016г. – 45,82лв., за месец март 2016г. – 2,77лв., за месец април 2016г. – 2,78лв., за месец май 2016г. – 59,83лв., за месец юли 2016г. – 59,71лв., за месец юли 2016г. – 16,93лв. и за месец август 2016г. – 12,58лв. Вещото лице е определило, че разликата между удържаните от работодателя суми и определените по втория вариант е в размер на 1902,39 лв. /сбора от надвзетите суми само за процесния период, доколкото вещото лице е включило и период извън процесния – септември  и октомври 2016г./

Въз основа на така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:

Няма спор в настоящото производство какъв е дължимият размер на трудовото възнаграждение на ищеца за процесния период и каква част от него не му е изплатена, поради това, че е преведена от ответното дружество по изпълнителното дело въз основа на наложения запор.

Първият спорен въпрос по делото е кой от двата посочени по-горе начини е законосъобразен за изчисление на подлежащите на удръжка суми от трудовото възнаграждение на ищеца.

Според задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 1, 3 и 13 от Тълкувателно решение № 2/2013г. на ВКС по тълк.дело № 2/2013 г., ОСГТК, принудителното изпълнение се насочва върху отделен имуществен обект на длъжника с налагането на запор или възбрана върху този обект. Не е допустимо налагането на запор върху несеквестируема потребима вещ, както и върху изцяло несеквестируемо или друго вземане на длъжника от трето задължено лице, върху което не се допуска принудително изпълнение. Налагането на запор върху частично несеквестируемо вземане е допустимо изпълнително действие, тъй като той обхваща само секвестируемата част. Наложеният запор върху трудово възнаграждение или друго възнаграждение за труд, както и върху пенсия, не обхваща нито вземането на длъжника от третото задължено лице до размера на минималната работна заплата, нито пропорционално определената несеквестируема част от това вземане. В мотивите на горепосоченото Тълкувателно решение е прието, че несеквестируемостта на паричните вземания е забрана да ги събира друг, освен длъжникът. Затова запорът на парично вземане е несъвместим с несеквестируемостта и в този смисъл я нарушава, а когато паричното вземане е частично несеквестируемо /възнаграждение за труд или пенсия/, наложеният запор обхваща само секвестируемата част. Несеквестируемият минимум е определен абсолютно – в размер на минималната работна заплата, която през периода октомври - декември 2015г. е в размер на 380лв., а в периода януари – август 2016г. в размер на 420лв. Ако третото задължено лице погрешно плати на съдебния изпълнител, той е длъжен незабавно да върне несеквестируемата част на длъжника.

Видно от представените писмени доказателства и заключението на вещото лице, в конкретния случай ответното дружество – работодател не е съобразило наличието на несеквестируема част от трудовото възнаграждение на ищеца, а върху цялото нетно такова е извършвало удръжки в размер на 1/3 или 1/2 част от него, в зависимост от това дали за съответния месец е било над 600лв. или под тази сума, тъй като ищецът няма деца, които да издържа. По този начин се е достигнало до удържане на суми от несеквестируемият размер на трудовото му възнаграждение в размер на минималната работна заплата за периода, което е незаконосъобразно. Съобразявайки разпоредбата на чл. 446 ГПК и задължителните указания на цитираното по-горе ТР, следва да се приеме, че удръжки по запорното съобщение законосъобразно биха могли да се извършат само от посочената в закона част от нетния размер на трудовото възнаграждение над минималната работна заплата. За процесния период ищецът е получавал трудово възнаграждение, което е надвишавало минималната работна заплата със сума по-малка от 300лв., поради което при съобразяване правилото на чл. 446, ал.1 т.1 ГПК, секвестируемата част от дохода следва да бъде определена по втория вариант от заключението на вещото лице. Разликата между удържаната от работодателя сума и законосъобразно определената е в размер на 1902,39лв.

Вторият спорен въпрос повдигнат от ответника е, че той не е задължен като работодател да определи дължимата по запора сума. Действително в  доктрината е прието, че съдебният изпълнител посочва на третото задължено лице какъв е точно размерът на несеквестируемите суми във връзка с наложен запор върху трудово възнаграждение. На практика обаче третото задължено лице определя частта от сумата формираща трудовото възнаграждение, върху която може да се насочи или не изпълнение. Конкретна законова разпоредба липсва. Това е така, т.к. едно вземане за труд или пенсия не е константно понятие, то варира. Върху възнаграждението може да са наложени и други запори. Невъзможно е съдебният изпълнител да е информиран във всеки момент за конкретните му размери по пера или наличие на други запори. Поради това и в конкретния случай със запорното съобщение до ответника, съдебният изпълнител не е определил суми подлежащи на удръжка, а само е посочил, че запорът следва да се изпълнява при съобразяване правилата на чл. 446 ГПК. От тук нататък задължение на третото лице е да определи размера на несеквестируемия доход, както и в случая ответникът е направил, но погрешно и незаконосъобразно.

Възможността ищецът като длъжник в изпълнителното производство да обжалва действията на съдебния изпълнител по реда на чл. 435, ал.2 ГПК не го лишава и от възможността по общия исков ред да претендира от работодателя си неправомерно удържаната част от трудовото му възнаграждение, в който смисъл е и третото възражение на ответника.

По изложените съображения, предявеният осъдителен иск се явява основателен и следва да бъде изцяло уважен.

За пълнота на изложеното, следва да се отбележи, че според настоящия съдебен състав, при това разрешаване на спора, няма пречка работодателят да си възстанови недължимо платените от него суми по изпълнителното производство /които дължи на ищеца/, както и това възстановяване да бъде съобразено при определяне на дълга на ищеца и да не се стигне до неговото неоснователно обогатяване.

При този изход на спора и на основание чл. 78, ал.1 ГПК, в полза на ищеца следва да се присъдят направените от него разноски за настоящото производство в размер на 350лв. за адвокатско възнаграждение. Ответното дружество е оспорило основателността на предявения иск, поради което за определяне дължимостта на разноските по делото е правноирелевантно  да се обсъжда дали ответникът е станал повод за образуване на делото, разполагал ли е с друга възможност ищецът да защити правата си пр.

На основание чл. 78, ал.6 ГПК, ответното дружество следва да заплати по сметка на РС – Русе държавна такса в размер на 76,10лв. и разноски за вещо лице в размер на 90лв.

 

Така мотивиран, районният съд

 

Р Е Ш И :

 

ОСЪЖДА „Спарки“ АД -  Русе, ЕИК117010838, със седалище и адрес на управление гр. Русе, ул. „Розова долина“ №1, представлявано от Чавдар Митев Плахаров да заплати на С.Р. Стойков с ЕГН********** *** сумата от 1902,39 лв., представляваща неизплатена част от нетните му трудови възнаграждения за периода месец октомври 2015г. до месец август 2016г. включително, поради неправомерно удържани суми по наложен запор по изпълнително дело №**********, ведно със законната лихва върху сумата считано от 25.10.2016г. до окончателното й изплащане.

ОСЪЖДА „Спарки“ АД -  Русе, ЕИК117010838, със седалище и адрес на управление гр. Русе, ул. „Розова долина“ №1, представлявано от Чавдар Митев Плахаров да заплати на С.Р. Стойков с ЕГН********** *** сумата от 350 лв. разноски за настоящото производство.

ОСЪЖДА „Спарки“ АД -  Русе, ЕИК117010838, със седалище и адрес на управление гр. Русе, ул. „Розова долина“ №1, представлявано от Чавдар Митев Плахаров да заплати по сметка на Районен съд - Русе сумата от 76,10лв. държавна такса и 90лв. разноски, дължими за настоящото производство.

 

Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд - Русе в двуседмичен срок от връчването му на страните

 

 

                                                                Районен съдия: